Робърт Лъдлъм - Планът Икар

— Трудна задача, Евън.

— Дай ми няколко седмици, за да се съвзема, и ме изпрати в Оман!

— Какво?!

— Ще купя от Хаменди такова количество оръжия, за каквото не е и сънувал!

Минаха шестнайсет дни. От Коледа остана само неприятен спомен, а Новата година бе посрещната предпазливо, с недоверие. На четвъртия ден след инцидента в болницата Евън посети Емилио Карало и му занесе снимка на красиво ново рибарско корабче, документите за собственост на корабчето, фактура за предплатен курс за капитани на плавателни съдове с малка водоизместимост и уверението, че никой от остров Пътят към Китай няма да го безпокои в Ел Дескансо. Това бе самата истина. Помагачите на „тайното правителство“, обитавали острова, нямаха никакво желание да се занимават с Емилио. Те се бяха обградили с роти от адвокати. Някои от тях бяха избягали от страната. Не им беше до сакатия рибар от Ел Дескансо. Имаха други грижи: как да спасят живота и богатството си.

На осмия ден започна масирана кампания в печата. Тя бе подета от Чикаго и заля Средния запад. Отначало четири независими вестника, чиито редакции отстояха една от друга на не повече от сто километра, предложиха кандидатурата на конгресмена Кендрик за вицепрезидент. През следващите три денонощия към тях се присъединиха още три издания и шест телевизионни станции, собственост на пет от споменатите вестници. Предложенията постепенно ставаха все по-настоятелни. Гласът на тези второразредни журналисти започна да се чува из цялата страна. От Ню Йорк до Лос Анджелис, от Бисмарк до Хюстън, от Бостън до Маями лъвовете на масмедиите започнаха да обсъждат сериозно повдигнатия въпрос. Главните редактори на „Таим“ и „Нюзуик“ свикаха спешни съвещания. Кендрик бе преместен в едно изолирано крило на военната болница и бе заличен от списъка на пациентите. Във Вашингтон Ани Мълкахи О’Райли и другите от канцеларията отговаряха на стотиците обадили се, че депутатът от Колорадо е извън страната и не е възможно да се свържат с него, за да направи изявление.

На единайсетия ден конгресменът и неговата дама се върнаха в Меса Верде, където за голямо свое учудване завариха Еманюел Уайнграс, който, препасал контейнерче с кислород, командваше цяла армия от дърводелци, заели се с ремонта на къщата. Вървеше по-бавно от преди и честичко присядаше да почине, но болестта не го бе лишила от характерната му сприхавост. Старецът снижаваше глас, и то с не повече от един децибел, само когато говореше на Калейла, неговата „нова, прекрасна дъщеря, много по-свястна от онзи безделник, дето все се шляе някъде“.

На петнайсетия ден Мичъл Пейтън с помощта на един млад гений по компютрите, когото взе „на заем“ от Франк Суон, дешифрира счетоводната книга на Гринел, тази своеобразна Библия на „държавата в държавата“. Мич и Джералд Брайс, така се казваше младежът, написаха подробен доклад до президента Лангфорд Дженингс, който им нареди да го отпечатат само в ограничен и точно определен брой копия. Преди дискетата да бъде унищожена, от принтера излезе едно копие в повече, но Ем Джей не разбра това.

През нощта една по една започнаха да пристигат лимузини, ала не в потъналото в мрак имение край Чесапийк Бей, а в Белия дом. Колите влизаха през неофициалния южен вход. Пътниците бяха придружени от морски пехотинци до Овалния кабинет на президента на Съединените американски щати. Лангфорд Дженингс седеше зад бюрото си, вдигнал крака върху любимото си канапенце. Поздравяваше всеки новодошъл с кимване, не кимна само на един. Вицепрезидентът Орсън Болинджър бе удостоен само с презрителен поглед. Столовете бяха подредени в полукръг около бюрото и всяващия страхопочитание мъж, който седеше зад него. Всички държаха еднакви големи пликове за документи. Сред групата бяха и лидерите на малцинствата и мнозинствата от двете камари на Конгреса, изпълняващият длъжността държавен секретар, министърът на отбраната, директорите на Централното разузнавателно управление и на Агенцията за национална сигурност, както и членовете на Съвета на главнокомандващите, главният прокурор и Мичъл Пейтън, директор на отдел „Специални операции“ в ЦРУ. Всички седнаха и зачакаха мълчаливо. Не им се наложи да чакат дълго.

— Здравата сме я оплескали — започна президентът на Съединените щати. — Не знам как сме успели да докараме нещата чак до тук, но ако тази вечер това не ми бъде изяснено, през идните двайсет години много хора от властта ще чукат камъни в някоя кариера! Ясно ли ви е?