Робърт Лъдлъм - Планът Икар

— Чувствам се като парцал!

— Де да бях и аз такъв парцал!

— Много си мила — каза Калейла и леко стисна ръката на сестрата. — Лека нощ! До утре.

— Щастлива Коледа, скъпа!

— За мен наистина е щастлива. И на теб желая същото!

Рашад стигна по белия коридор до асансьорите и натисна копчето. Наистина се нуждаеше от сън. Не бе затваряла очи от две денонощия, ако не се броят двайсетината минути, през които бяха дремнали двамата с Евън. Горещ душ, топла вечеря в стаята и право в кревата! Такава бе програмата й за тази вечер. Слава Богу, имаше магазини, които утре щяха да са отворени заради хората, неуспели да напазаруват за празниците. Сутринта щеше да купи някакви подаръчета за своя… О, Боже… За своя годеник! Колко глупаво звучеше.

„Интересно как Коледа променя хората, как пробужда доброто, човешкото у тях независимо от възпитанието и от вероизповеданието им, а дори и при липсата на такива!“ — помисли си Калейла.

Ето например тази медицинска сестра. Беше грозновата пълна лелка, която навярно бе самотна, но въпреки това намери добра дума за Калейла. Каза, че знаела как се чувства по-младата жена, защото я била виждала да си гука с конгресмена. Не бе вярно. Калейла помнеше всички, влизали в болничната стая. Сестрата не бе сред тях, но приповдигнатото коледно настроение я бе накарало да излъже, да зарадва друго човешко същество. „Важното е, че той е вече в безопасност!“ — помисли си Калейла. Вратата на асансьора се отвори и тя влезе в металната клетка. Беше спокойна и щастлива.

Кендрик отвори очи в тъмнината. Нещо го бе събудило… Но какво? Вратата на стаята? Да, разбира се, вратата! Калейла му бе казала, че цяла нощ ще минаваш да го наглеждат. Сигурно се страхуваше да не отиде някъде. Може би на танци! Той отново се отпусна върху възглавницата и задиша бавно. Постепенно започна да се унася… Не! Не беше вратата, а усещането за нечие присъствие! В стаята имаше някой!

Бавно, сантиметър по сантиметър, конгресменът извъртя главата си. В мрака се белееше някакво неясно петно.

— Кой е там? — проговори той със слабия си глас. — Кой?

Тишина.

— Кой си, по дяволите? Какво искаш?!

После най-неочаквано бялата маса се хвърли върху него и затисна лицето му. Възглавница! Кендрик не можеше да диша! Вдигна дясната си ръка и се опита да изблъска мускулестата мишница на нападателя. Сетне дланта му попадна на по-мека плът: лице, коса… Женска коса! Събра всичките си сили, претърколи се и тясното болнично легло и падна на пода, като повлече и убийцата със себе си. Озова се върху едрото й тяло, пусна косата й и я заудря с юмруци по лицето. Проряза го болка, шевовете на рамото му се пръснаха и кръвта обагри превръзката. Той се опита да изкрещи, но викът заглъхна в гърлото му. Яката жена го бе сграбчила за врата. Силните й пръсти с остри нокти разкъсваха кожата му, после се насочиха към очите и изподраха клепачите и челото му. Конгресменът се надигна, за да се измъкне от ръцете й, и от инерцията се блъсна в стената. Болката бе непоносима. Залитна към вратата, но жената отново го докопа и го притисна към таблата на леглото. Кендрик напипа гарафата с вода върху нощното шкафче и я запокити към жестокото лице на нападателката. Тя се стресна за миг и Евън се втурна към нея, заби здравото си рамо в туловището й, като я отпрати към стената, хвърли се към вратата и я отвори широко. Стерилнобелият коридор бе озарен от слаба, приглушена светлина. Само една ярка лампа блестеше в сестринската стая.

— Помощ! Помогнете!

Но вместо думи от устата му се разнесоха тихи неразбираеми звуци. Конгресменът закуцука, като провлачваше ранения си крак. Къде бяха изчезнали всички?! Сестринската стая бе празна! Две сестри излязоха от някаква врата в дъното на коридора. Кендрик вдигна ръка, замахна отчаяно и най-сетне си възвърна гласа:

— Помощ!

— О, Господи! — изпищя едната жена и двете се спуснаха към него.

В този момент Евън чу и топуркането на друг чифт крака. Обърна се и безпомощно проследи с поглед как мускулестата сестра изхвърча от стаята, как се втурва по коридора към вратата с червен надпис „Изход“, отваря я и изчезва.

— Веднага повикай лекаря! — кресна на своята колежка сестрата, която първа стигна до него. — Кърви много силно!

— Тогава може би трябва да се обадим и на госпожица Рашад! — отговори й другата и тръгна към телефона. — Длъжни сме да я уведомяваме при всяка промяна в състоянието му, а той не изглежда никак добре!

— Не! — извика Кендрик, чийто глас най-сетне бе възвърнал силата си. — Не я безпокойте!