Робърт Лъдлъм - Планът Икар

— Така ли? — тихо попита Пейтън. Студените му очи изпитателно се взираха в стареца.

— Да — отвърна прочувствено Уинтърс.

— А какво означава „Инвър Брас“?

— Така се казва малко езеро в планинската част на Шотландия, което не е нанесено на нито една карта. Предложил го е първият ръководител на нашата организация, банкер от шотландски произход, който е съзнавал, че трябва да действаме тайно.

— Значи не водите отчет на изразходваните средства и на постигнатото.

— Повтарям! Не търсим лична изгода!

— Тогава защо е цялата тази тайнственост?

— Тя е необходима. Въпреки че нашите действия целят само добруването на страната, понякога те не са лицеприятни и за мнозина дори са морално неоправдани. Но винаги са били полезни за народа!

— „Морално неоправдани“! — повтори Пейтън, смаян от думите на историка.

— Ще ти дам един пример. Преди години нашите предшественици се сблъскали с проблем: тираничен държавник, обладан от натрапчивата идея да промени законите на страната. Джон Едгар Хувър, гигант, който на стари години бе обзет от мегаломания и изнудваше президенти и сенатори — все честни хора, с лъжливите си досиета, пълни с клюки и инсинуации. Инвър Брас го премахна, преди изцяло да е подчинил изпълнителната и законодателната власт. После отнейде изникна един млад писател на име Питър Чансълър и стигна твърде близо до истината. Ръкописът му причини гибелта на Инвър Брас, но не бе в състояние да предотврати възкръсването на тази организация.

— О, Господи! — възкликна директорът на „Специални операции“. — Решавате кое е добро и кое не! Вие сте единствени съдници! Издавате присъди! Самозабравили сте се!

— Не е вярно! Нямахме друг изход! Грешиш!

— Не! Това е истината!

Пейтън дръпна стола назад и стана.

— Излишно е да говорим повече, доктор Уинтърс. Тръгвам си.

— Какво ще предприемеш?

— Каквото съм длъжен да сторя. Ще напиша доклад до президента, до главния прокурор и до съответната комисия в Конгреса. Такъв е законът! Край на игрите ви, докторе! Не е необходимо да ме изпращате! Сам ще намеря пътя.

Пейтън излезе от къщата и пое дълбоко от студения утринен въздух. Но нещо му пречеше да диша спокойно. Тъга, досада и отвращение — чувства, не особено подходящи за Коледа. Той стигна до стъпалата и заслиза надолу към колата, когато проехтя изстрел. Шофьорът на Пейтън изскочи от автомобила и клекна с насочен пистолет в стойка за стрелба.

Ем Джей бавно поклати глава и продължи към задната врата на колата. Беше капнал. Чувстваше се като изцеден. Сега вече беше излишно да бърза за самолета за Калифорния. С Инвър Брас бе свършено. Ръководителят на групата току-що сам си бе подписал смъртната присъда. Без авторитета на Самюъл Уинтърс организацията щеше да се разпадне. Вестта за смъртта му щеше да обезсърчи останалите членове. Пейтън реши, че трябва да разкаже на Евън Кендрик всичко. Нека конгресменът решава сам. Но това можеше да почака… поне ден. Когато шофьорът отбори вратата, Ем Джей мислеше само за едно: да се прибере вкъщи, да удари няколко питиета и да се наспи.

— Господин Пейтън — каза шофьорът. — Получи се кодирана радиограма за вас.

— И какво пише в нея?

— „Обадете се спешно в Сан Хасинто.“

— Закарай ме обратно в ЦРУ, ако обичаш.

— Слушам, сър!

— А, после да не забравя! Весело прекарване на Бъдни вечер!

— Благодаря, сър.

— Ще го наглеждаме поне по веднъж на час, госпожице Рашад — успокои я сестрата на средна възраст, която седеше зад бюрцето в края на коридора във флотската болница. — Ще му осигурим пълно спокойствие… Знаете ли, че самият президент му позвъни днес следобед?

— Да, бях при него. Понеже стана дума за телефони, не свързвайте никого със стаята му!

— Знам. Ето тук е написано: всички обадили се да бъдат отпращани към вас в хотел „Уестлейк“. Копие от бележката има и при телефонистката.

— Точно така. Много ви благодаря!

— Колко жалко. Бъдни вечер е и вместо да се весели с приятели, господин конгресменът лежи бинтован в болница, а вие ще останете сама В хотелската стая.

— Сестра, ще Ви призная нещо: за мен това е най-щастливата Коледа, защото той е тук и е жив!

— Знам, скъпа. Видях ви как си гукате двамата!

— Погрижете се за него. Аз трябва да поспя, иначе утре сутринта конгресменът ще се уплаши, като ме види!

— Той е най-важният ни пациент! А ти си почини, момиче! Изглеждаш доста изтощена. Казвам ти го като медицински работник!