Робърт Лъдлъм - Планът Икар

— Освен това притежавам черен колан, в случай че трябва да се действа безшумно.

— Чудесно! Никой вече няма да смее да ме закача! Ако се стигне до бой, ще те развържа от каишката.

— Бррр! — изръмжа Калейла и оголи искрящо белите си красиви зъби.

После стана сериозна и погледна изпитателно Евън. В очите й се четеше нежност.

— Обичам те! Един Господ знае какво ще излезе от всичко това, понеже и двамата сме саможиви, но трябва да опитаме…

— Какво ти опитване! — възмути се Евън и я прегърна с дясната си ръка. — Този брак ще е за цял живот!

Калейла се наведе и двамата се целунаха така, както могат да се целуват само влюбени, всеки от които е мислил, че е загубил безвъзвратно другия.

В този момент телефонът иззвъня.

— По дяволите! — каза Калейла и се изправи.

— Толкова ли съм неотразим, че не можеш да се откъснеш от мен?

— Не се ядосвам за това. Дадох инструкции никой да не се обажда по този телефон!

Тя вдигна слушалката и гневно занарежда:

— Който и да си, искам да ми обясниш как се свърза с тази стая!

— Обяснението е просто, офицер Рашад — каза Мичъл Пейтън, който звънеше от кабинета си в ЦРУ, Вирджиния. — Пренебрегнах заповедта на своята подчинена!

— Ем Джей, ти не знаеш в какво състояние е този човек! Има вид на Кинг Конг, когото са обстрелвали с ядрени ракети!

— Ейдриън, за възрастен човек — а ти си ми признавала, че си минала трийсетте, — често приказваш като пубертетче. Освен това говорих с лекарите и разбрах, че Евън се нуждае от малко почивка, ден-два не бива да движи крака си и от време на време трябва да ходи на контролни прегледи заради рамото. Като се изключат тези досадни дреболии, той е напълно готов да действа.

— Чичо Мич, как може да си толкова безчувствен! Та той едва говори!

— Тогава защо разговаряш с него?

— Откъде знаеш…

— Не знаех! Току-що ми го каза… Може ли да преминем към по-реални неща?

— Евън да не би да е нереален?!

— Дай да се обадя! — намеси се Кендрик и пое несръчно слушалката от ръката на Калейла. — Здрасти, Мич! Какво става?

— Как си, Евън? Въпросът ми май е доста глупав!

— Така е. Отговори на моя!

— Адвокатът на Ардис Ванвландерън е във вилата си в планината Сан Хасинто. Обади се в кантората си, за да попита дали някой го е търсил, и ние засякохме откъде звъни. Изпратил съм екип, който на място да прецени положението. След минути трябва да пристигнат там.

— Да прецени ли? Какво има да преценява?! Книгата е в него! Вземете я! В нея е цялата им международна мрежа! Имената на всички злодеи — търговци на оръжие, които са използвали! Гринел сто на сто е потърсил убежище при някого от тях! Докопайте книгата!

— Забравяш, че Гринел притежава невероятно чувство за самосъхранение! Предполагам Ейдриън… тоест Калейла ти е разказала…

— Да, че се е омел с някакъв хидроплан. И какво от това?!

— Не по-малко от нас той иска да сложи ръка върху книгата. Без съмнение вече се е свързал с човека на госпожа Ванвландерън. Гринел няма да рискува и ще изпрати друг да я вземе. Какви инструкции мислиш, че ще получи неговият куриер? Само един поглед към вилата ще е достатъчен, за да разбере, че сме по дирите му. Какво според теб ще направи човекът, след като знае, че му предстои път чак до Мексико?

— И могат да го спрат на граничния пункт или на летището…

— Където ще го чакаме ние…

— На негово място бих изгорил проклетата книга! — тихо му отговори Кендрик.

— Точно така.

— Дано хората ти си знаят работата!

— Изпратих двама. Единият от тях е най-способният, с когото разполагам. Казва се Джинджифила, питай приятелката си за него.

— Джинджифила ли?! Що за идиотско име?

— Сега нямам време за обяснения, Евън! — прекъсна го Пейтън. — Следобед отлитам за Сан Диего. Трябва да поговорим с теб! Дано си в състояние да ме изслушаш, защото работата не търпи отлагане!

— Не се безпокой за мен! Но защо не поговорим сега?

— Защото още не знам какво да ти кажа… Не съм сигурен, че и по-късно ще знам, но поне ще съм научил повече… След час имам среща с един човек, много влиятелен човек, който проявява голям интерес към теб вече от… цяла година.

Кендрик затвори очи, изведнъж се почувства слаб и се отпусна върху възглавницата.

— Той е от една група или организация, която се е нарекла Инвър Брас, нали?

— Ти знаеш! — смая се Пейтън.

— Само това, нищо повече. Не знам кои са и какво целят, известно ми е единствено, че ми съсипаха живота.

Светлокафявата кола с номера, по които просветените можеха да разберат, че е на ЦРУ, мина през внушителната порта на имението край Чесапийк Бей, подкара по алеята и спря пред гладките каменни стъпала, водещи към входа на къщата. Високият мъж, под чийто шлифер се виждаха измачкан костюм и риза — свидетелство, че не се е преобличал от три денонощия, — отвори задната врата, слезе от автомобила и с изморена стъпка се заизкачва по стъпалата към масивната величествена врата. Потръпна от студ. Прогнозата за деня обещаваше сняг. „Сняг по Коледа“ — помисли си Пейтън. След няколко часа щеше да е Бъдни вечер — обикновен делови ден за директора на отдел „Специални операции“, но все пак ден, от който се боеше. Защо ли настоя за тази среща?! Бе готов да жертва няколко години от живота си само за да върне времето назад и да я откаже. През дългогодишната си кариера бе правил много неща, при мисълта за които му се повдигаше, но винаги бе най-страшно, когато му се налагаше да унищожи физически или морално някой добър и честен човек. Тази сутрин му предстоеше да извърши точно това. Отвращаваше се от себе си, ала нямаше избор. Защото съществуваше по-висше благо, по-висша етика, заложена в законите на тази обитавана от свестни хора страна. Да наруши тези закони означаваше да отрече всичко свястно в обществото. Пейтън не можеше да поеме такава отговорност. Той натисна звънеца.