Робърт Лъдлъм - Планът Икар

Всички впериха смаяни погледи в ръководителя на Инвър Брас.

— Какво, по дяволите, имаш предвид, Сам? — извика Маргарет Лоуел.

— Варак остави инструкции, които да бъдат изпълнени, в случай че умре. Дадох му дума, че няма да разпечатвам плика, ако не го убият. Спазих обещанието си, защото, честно казано, не ме интересуваше съдържанието… Отворих плика снощи, след като се обади Мичъл Пейтън.

— Как ще се оправиш с Пейтън? — внезапно го попита Лоуел с разтревожен тон.

— Утре имам среща с него. Вие няма от какво да се боите. Той не знае нищо за вас. Или ще се разберем, или не. Ако не се споразумеем… Изживях дълъг и плодотворен живот, така че жертвата няма да е толкова голяма.

— Прости ми, Самюъл — нетърпеливо се намеси Гидиън Лоуган, — но трябва да вземаме решенията общо. Нали за това сме седнали около тази маса. Какви бяха инструкциите на Варак?

— Да се свържем с човека, който да ни захранва с необходимата информация, или по-точно, да захранва с необходимата информация Инвър Брас. Той е върнал това от самото начало за Варак. Без него Милош не би постигнал всичко онова, което успя да направи. След като преди шестнайсет месеца нашият чех откри несъответствието в данните за посетилите Държавния департамент и забеляза, че според дневниците на пропуска Кендрик е влязъл в сградата, но никъде не е записано да е излизал, Варак разбра към кого трябва да се обърне за помощ. Той намери в лицето на този мъж не само добър информатор, но и верен последовател… Милош, разбира се, е незаменим, но в нашето време на развити технологии новият ни координатор е сред най-бързо издигащите се млади кадри в правителството. Всички министерства и агенции във Вашингтон се надпреварват да го привлекат на служба. В частния сектор му предложиха постове, запазени за бивши президенти й държавни секретари, два пъти по-възрастни от него.

— Трябва да е страхотен юрист или някой млад експерт по външна политика — прекъсна го Маргарет Лоуел.

— Нито едното, нито другото — отвърна й белокосият ръководител на Инвър Брас. — Смятат го за най-добрия компютърен специалист в страната, а може би и в Западна Европа. За наш късмет произхожда от богато семейство и частният бизнес не го влече. По свой начин и той като Милош Варак е предан на делото… на непрестанния стремеж към преуспяване на нашия народ… Когато осъзнал способностите си, всъщност е станал един от нас.

Уинтърс се наведе и натисна бутон от слонова кост.

— Заповядайте, влезте, моля!

Тежката врата на странната библиотека се отвори и в рамката й се появи млад мъж на двайсет и няколко години. Това, което го отличаваше от останалите присъстващи освен младостта му, беше зашеметяващата му красота. Като че току-що бе слязъл от страниците на някое модно списание. Дрехите му обаче бяха скромни. Нито много скъпи, нито много евтини — просто обикновени. Най-удивителни бяха изваяните черти на класическото му древногръцко лице.

— Защо не зареже компютрите? — промърмори Джейкъб Мандел. — Имам приятели в агенция „Уилям Морис“. Веднага ще го ангажират за главната роля в някой телевизионен сериал.

— Заповядайте, елате при нас — прекъсна го Уинтърс, като сложи ръка на рамото на стария си приятел. — Представете се, ако обичате!

Младият мъж тръгна с уверена крачка, но без да демонстрира прекалено самочувствие, към западния край на масата и застана под черното навито руло, което, когато се спуснеше, се превръщаше в екран.

— Казвам се Джералд Брайс и съм директор на отдел „КОС“ в Държавния департамент.

— Какво е това „КОС“? — попита Мандел. — Някакво съкращение ли?

— „Компютърни операции в света“, сър.

Лъчите на калифорнийското слънце вече струяха през прозореца на болничната стая, когато Калейла най-сетне пусна Евън от прегръдката си. Седна на леглото, надвеси се над него и му се усмихна уморено. В очите й още блестяха сълзи, а мургавото й лице бе пребледняло.

— Добре дошъл в страната на живите! — каза му тя и го стисна за ръката.

— Добре заварил — отвърна й Кендрик със слаб глас и я погледна. — Когато отворих очи, не бях сигурен дали наистина си ти, или пак ме… пак ми погаждат някакви номера.

— Какви номера?

— Взеха ми дрехите… После бях по дънки и дънково яке… Сетне пак бях облечен в костюма… Синия…

— В твоето „конгресменско райе“. Май така го наричаше — нежно го прекъсна Калейла. — Налага се да си купиш друг костюм, скъпи. Срязаха ти панталона и няма шивач, който да превърне в дреха онова, което остана от него.