Робърт Лъдлъм - Планът Икар

— Е, това се подразбираше.

— О, драги Тони, как да ти се извиня за недоразумението?

Потърсих те по препоръка на една англичанка от университета в Кайро. А тя е сред най-добрите приятелки на жена ти. О, наистина не мога.

— Да му се не види! — избухна преуспелият бизнесмен на име Тони.

— Мирая! — провикна се Кендрик, за да го чуят през оглушителното тракане на раздрънканата камионетка, която подскачаше по черния път към Маскат.

— Не сте искали огледало, я шейх — изкрещя арабинът от дъното на каросерията на английски със силен, но разбираем акцент.

— Откърти някое от страничните огледала. Кажи на шофьора.

— Той няма да ме чуе, я шейх. Както повечето превозни средства, камионетката е доста стара, за да не бие на очи. Няма как да кажа на шофьора.

— По дяволите! — възкликна Евън с тубата гел в ръка.

— Тогава ти ще гледаш вместо мен, я сахбий — каза той, наричайки мъжа „приятел“. — Приближи се и ме погледни. Кажи ми, когато е готово. Отметни чергилото.

Арабинът повдигна мъничко чергилото и слънцето проникна в тъмната каросерия. Внимателно, като се държеше за каишите, той отиде на трийсетина сантиметра от Кендрик.

— Това идахуа ли е, сър? — попита мъжът и кимна към тубичката.

— Да — отвърна Евън на арабски, щом се убеди, че му трябва точно този гел.

Започна да го нанася първо по ръцете си. И двамата наблюдаваха внимателно. Чакаха само три минути.

— Арма! — извика арабинът и протегна ръка — цветът на кожата на Евън беше почти като неговия.

— Става — съгласи се Кендрик и се опита да прецени какво количество от гела е нанесъл върху ръцете си, за да остане и за лицето. Започна да се маже, като наблюдаваше арабина в очите.

— Махуул — извика най-новият му приятел и се усмихна победоносно. — Делуатии анзур!

Кендрик беше успял. Сега кожата му бе като на почернял от слънцето арабин.

— Помогни ми да се преоблека в арабските дрехи — помоли Евън и започна да се съблича в подскачащата камионетка.

— Готово — каза арабинът, английският му най-неочаквано стана значително по-добър. — Но вече трябва да се разделим. Извинявайте, че се правех на лапнишаран, но човек не бива да има вяра на никого, дори на Държавния департамент. Поемате огромен риск, я шейх, много повече от мен, но това не ми влиза в работата. Ще ви оставим в центъра на Маскат и оттам нататък трябва да се оправяте сам.

— И на това съм благодарен — рече Евън.

— Благодаря, че дойдохте, я шейх. Но не се опитвайте да намерите помагачите си. Ще ви убием, преди дори враговете ни да са насрочили екзекуцията ви. Не вдигаме много шум около себе си, но продължаваме да действаме.

— Кои сте вие?

— Вярващите, я шейх. Не ви трябва да знаете повече.

Евън благодари на администратора и му даде бакшиш, задето му е обещал да си държи езика зад зъбите. Отседна в хотела с фалшиво арабско име и получи ключа за апартамента. Не поиска да му помогнат с багажа. Качи се на друг етаж и изчака в дъното на коридора да се увери, че не го следи никой. Слезе по стълбите до своя етаж и отиде в апартамента.

Бързаше. „Ценна ни е всяка минута, франк Суон от Държавния департамент“. Вечерната молитва беше привършила. Спусна се мрак, в далечината се чуваше тътенът на безумието в посолството. Евън хвърли малкия сак в ъгъла на хола, извади изпод робата портфейла си и измъкна сгънат лист хартия, на който беше написал имената и телефонните номера — номера отпреди пет години — на хората, с които смяташе да се свърже. Отиде при бюрото и телефона, седна и обгърна листа.

След трийсет и пет минути на многословни, но и някак сковани разговори с трима приятели от едно време вече бе уредил срещата. Беше се спрял на седмина измежду най-влиятелните хора в Маскат, които познаваше. Двама бяха умрели, един беше в чужбина, четвъртият му каза без заобикалки, че обстановката не е благоприятна и че не е за препоръчване един оманец да се среща с американци. Тримата, съгласили се — кой със, кой без желание — да се срещнат с него, щяха да дойдат до час. Щяха да се качат направо в апартамента, без да минават през администрацията.

Минаха трийсет и осем минути, през които Кендрик разопакова малкото багаж, който бе взел, и поръча да му донесат различни марки уиски. Трезвеността, изисквана от исляма, се ценеше повече, ако се нарушаваше и срещу името на всеки отседнал в хотела бе отбелязана предпочитаната от него марка уиски — урок, който Евън бе усвоил от сприхавия Еманюел Уайнграс. „Това смазва механизма, синко. Запомниш ли името на съпругата на някого, той е доволен. Но запомниш ли марката уиски, която предпочита, това вече е друго. Значи наистина го уважаваш.“