Робърт Лъдлъм - Планът Икар

— Вървете пред мен, сър — подкани той на английски.

— Разбира се — отговори Евън и се опита в светлината на огъня да види младия султан.

Нямаше и следа от него, всички бяха с униформи. Евън се помъчи да си спомни лицето на младежа, с когото се беше запознал преди малко повече от четири години. Тогава той следваше и си бе дошъл в Оман за Коледната или Великденската ваканция, Кендрик вече не помнеше точно, спомни си само, че синът на султана е приятен, ученолюбив и много обича да спортува. Но това беше всичко — не изплува никакво лице, само името Ахмат, както бе потвърдил и Мустафа. Тримата войници пред него се дръпнаха и те минаха през обръча на охраната.

— Ще разрешите ли, сър? — попита втори офицер, който изведнъж изникна пред Кендрик.

— За какво става дума?

— При тези обстоятелства претърсваме всички посетители.

— Добре, щом е така.

Офицерът бързо и сръчно претърси диплите на арабската дреха и вдигна десния ръкав над мястото, докъдето Евън беше нанесъл потъмняващия крем. Щом видя бялата кожа, пусна ръкава и погледна Кендрик.

— Имате ли някакви документи, я шейх!

— Нямам документи за самоличност.

— Ясно. Нямате и оръжие, нали?

— Разбира се.

— Вие го твърдите, но ние сме длъжни да проверим, сър. — Офицерът измъкна от колана си тънко черно устройство колкото цигарена кутия. Натисна нещо като червен или оранжев бутон. — Почакайте тук, ако обичате.

— Не бързам за никъде — отвърна Евън и хвърли поглед към войниците с насочено оръжие.

— Да, я шейх — съгласи се военният и закрачи обратно към огъня.

Кендрик погледна офицера, който знаеше английски и бе пътувал с него на задната седалка.

— Те не се шегуват, нали? — каза американецът колкото да минава времето.

— Такава е волята на всемогъщия Аллах, сър — отговори офицерът. — Султанът е нашата светлина, нашето слънце. Вие сте бял човек. Няма ли да охранявате своя небесен избраник?

— Да, ако видя, че ще ми ходатайства да ме вземат в рая.

— Той е добър човек, я шейх. Може би е млад, но е мъдър. Вече го разбрахме.

— Значи все пак ще дойде?

— Той е тук, сър.

Пукането на дърветата в огъня бе заглушено от мощния тътен на лимузина с тъмни прозорци, която зави пред обръча на охраната и рязко спря. Още преди шофьорът да се е появил, задната врата се отвори и оттам слезе султанът. Беше в официалните си одежди, но още докато вратата бе отворена, махна робата, метна я в колата, остави само покривалото за глава. Бе среден на ръст, строен мускулест мъж с широки рамене. Мина през пръстена на охраната. Ако не се брои готрата, дрехите му бяха европейски. Бе с панталони от тъмен габардин, тениска с карикатура на човек с тривърха шапка на американски революционер, който се хвърля да играе американски футбол. Отдолу пишеше: „Ние сме за Нова Англия!“

— Отдавна не сме се виждали, Евън Кендрик — поде младежът с лек британски акцент, усмихна се и протегна ръка. — Костюма ти си го бива, макар че едва ли е американски.

— Е, и твоите дрехи не са арабски, освен ако арабите не са решили да ходят с тениски. — Те си стиснаха ръце. Кендрик почувства силата на султана. — Благодаря ти за срещата, Ахмат… Извинявай, редно е да ти казвам Ваше височество.

— Ти ме познаваш като Ахмат, а аз като „сър“. Трябва ли да ти казвам „сър“?

— Защо да усложняваме нещата?

— Чудесно. Намираме общ език.

— Променил си се — каза Евън.

— Наложи се да порасна бързо — не че го исках. От ученик трябваше да се превърна в учител, без да имам достатъчна подготовка.

— Имат ти уважението.

— Почитат положението ми, не мен. Трябва да се науча да съм на висотата на това положение. Ела да поговорим, но не тук.

Султанът хвана Кендрик за ръката и тръгна да пресича обръча на охраната, но бе спрян от офицера, претърсил Евън.

— Ваше височество — извика военният. — Отговаряме с живот си за вашата сигурност. Моля ви, останете в кордона.

— И да бъда мишена в светлината на огъня?

— Ние сме ви заобиколили, охраната непрекъснато ще кръжи около кордона. Местността е равна като тепсия.

— По-добре насочете оръжието си към мрака, приятелю — рече Ахмат. — Ще се отдалечим само на няколко метра разстояние.

— Никак не ни е приятно, Ваше височество.

— Я не се занасяйте! — Ахмат прекара Кендрик през кордона.

— Моите хора обичат да драматизират нещата.

— Явно не ги драматизират, щом са готови да те следват и да спрат с гърдите си куршума, насочен за теб.

— Няма страшно, Евън, пък и ако съм честен, не познавам всички тези мъже. Това, което имаме да си кажем, може да е предназначено само за нашите уши.