Робърт Лъдлъм - Планът Икар

Лекото почукване по вратата отекна като гръмотевица в тихата стая. Кендрик няколко пъти пое дълбоко въздух, прекоси помещението и отвори на първия посетител.

— Ти ли си, Евън? Господи, да не си се помохамеданчил?

— Заповядай, Мустафа! Радвам се да те видя.

— Но теб ли виждат очите ми? — попита арабинът, който бе облечен в тъмнокафяв костюм. — Ами кожата ти? Мургав си като мен, ако не и повече.

— Ще разбереш всичко. — Кендрик затвори вратата и покани с жест стария си приятел да седне. — Имам от любимото ти уиски. Ще пийнеш ли?

— А, усеща се почеркът на Мани Уайнграс — каза Мустафа, след което отиде до дългото канапе с брокатена дамаска и седна. — Този стар разбойник!

— Не говори така, Мусти — възпротиви се Евън през смях и се насочи към барчето. — Никога не те е мамил.

— Да де, не сте ни мамили. Нито той, нито ти, нито другите ти съдружници… Как я караш без тях, приятелю? Често си говорим за случилото се, въпреки че минаха четири години.

— Понякога не ми е лесно — призна Кендрик, докато наливаше от уискито. — Но човек свиква. — Той подаде на Мустафа чашата и седна на един от трите стола срещу канапето. — Наздраве — за хубавите ни моменти.

— Не, стари приятелю, сега са най-тежките моменти, както е писал англичанинът Дикенс.

— Нека изчакаме да дойдат и другите.

— Те няма да дойдат.

— Какво?

— Поговорихме си. Както се казва по преговорите, аз съм техен представител. Освен това съм министър от правителството на султана и бе решено, че мога да изразя мнението на кабинета.

— За какво? Много си се разбързал, нека караме поред.

— Ти избърза, Евън, като дойде и ни потърси. Ако се бе обадил на един-двама, иди-дойди, но на седмина! Беше безразсъдно от твоя страна, стари приятелю, пък и опасно за всички ни.

— Защо?

— Нима си си въобразявал — продължи арабинът, без да обръща внимание на въпроса на Кендрик, — че ако трима големци — да не говорим за седмина — дойдат в хотела, кажи-речи, по едно и също време, за да се срещнат с някакъв чужденец, управата няма да разбере? Не ме разсмивай!

Преди да отговори, Евън погледна изпитателно Мустафа.

— Какво има, Мусти? Какво искаш да кажеш? Нали бизнесмените и правителството на Оман нямат нищо общо с посолството и онази бъркотия там.

— Разбира се, че нямат — отсече арабинът. — Искам да ти кажа обаче, че тук нещата са се променили, и то в насока, която мнозина от нас не проумяват.

— Това също е очевидно — прекъсна го Кендрик. — Вие не сте терористи.

— Не, не сме, но интересува ли те какво говорят някои хора, и то на отговорни постове?

— И още как!

— Ще мине и замине, разправят те. Не се бъркайте, това само ще налее масло в огъня.

— Да не се бъркате ли? — повтори невярващо Евън.

— Политиците щели да се оправят.

— Но политиците са безсилни!

— И не само това, Евън. Някои дори оправдават гнева на тълпата. Не убийствата, естествено, но мнозина са на мнение, че тези събития се вписват в контекста на някои действия. Чувал съм и това.

— На някои действия ли? Какви действия?

— Най-новата история, мой човек. Смятат, че това е реакция срещу противоречивата политика на САЩ спрямо Близкия изток. Непрекъснато повтарят: „Израелците получават всичко, а ние — нищо. Хората са прогонвани от земите и домовете си и са принудени да живеят в пренаселени мръсни бежански лагери, докато на Западния бряг пет пари не дават за тях.“ Ето какво чувам.

— Глупости! — избухна Кендрик. — Освен че медалът си има и друга, доста неприятна страна, всичко това няма нищо общо с двеста трийсет и шестимата заложници или единайсетте души, които вече са убити. Те не определят политиката, противоречива, или не, те са невинни човешки същества, жестоко измъчвани и доведени до пълно изтощение от ония проклети животни! Как е възможно хора на отговорни постове да говорят подобни неща? Заложниците не са от администрацията на президента, нито пък ястреби от Кнесета. Те са обикновени държавни служители, туристи, строители със своите семейства. Повтарям — това са глупости!

Мустафа седеше сковано на канапето с очи, все така вперени в Евън.

— Знам го, знаеш го и ти — промълви той. — И те го знаят, мой човек.

— Тогава защо?

— Ще ти кажа истината — продължи арабинът все така тихо. — След два трагични случая доста хора започнаха да възприемат нещата еднакво. Причината да се говорят тези неща е, че никой не иска да превръща близките си в мишена.

— Мишена ли? Близките си?

— Двама мъже, единия ще нарека Махмуд, а другия — Абдул, това, разбира се, не са истинските им имена, но е по-добре да не ги знаеш. Та дъщерята на Махмуд беше изнасилена и обезобразена. А синът на Абдул беше заклан в пресечката, където е офисът на баща му на пристанището. „Престъпници, насилници, убийци“ — твърдят властите. Но ние знаем истината. Точно Абдул и Махмуд се опитаха да организират опозиция. „Да грабнем оръжието! — призоваваха те. — Да нападнем посолството. Не бива да допускаме Маскат да се превърне във втори Техеран!“ Но те не пострадаха. Изпатиха си техните близки, най-скъпите им същества… Такова бе предупреждението, Евън, прости ми, но ако ти имаше жена и деца, би ли ги подложил на такъв риск? Едва ли. Няма по-голямо богатство на тоя свят от семейството. Истинският герой ще превъзмогне страха и ще рискува живота си в името на своите убеждения, но ще се позамисли, ако залогът е животът на неговите близки. Нали, приятелю?