— Дано имате късмет, сър — каза самотният пазач, докато кучето му заплашително душеше панталоните на Кендрик.
Мъжът заудря лекичко с оръжието по металната плака в определена последователност. Чу се бръмчете и вратата се отвори. Кендрик и посрещачът му притичаха през нея и продължиха покрай металната стена на склада.
На паркинга бе спряна очукана камионетка с почти спаднали гуми. Двигателят изръмжа, а от износения ауспух се чу пуфтене.
— Бесураа — извика арабинът, подканяйки Евън да побърза. — Ще се придвижите с това.
— Дано! — промърмори невярващо Кендрик.
— Добре дошли в Маскат, шейх Не знам кой си.
— А, не, вие знаете кой съм — сопна се Евън. — Нали ме разпознахте в навалицата! Колцина други могат да го сторят?
— Малцина, сър. Но, кълна се в Аллах, не знам кой сте.
— Значи съм длъжен да ви повярвам? — попита Кендрик и се взря изпитателно в мъжа.
— Нямаше да споменавам името на Аллах, ако не беше така. Хайде, бесураа.
— Благодаря — каза Евън, след което грабна сака и изтича при кабината на камионетката.
Най-неочаквано шофьорът му направи знак през прозореца да се качи отзад под покривалото на каросерията на допотопното возило. Камионетката потегли, а чифт ръце издърпаха Евън в каросерията.
Той се просна по очи на пода, после вдигна поглед към арабина над него. Мъжът се усмихна и посочи някакви дрехи — местна носия, окачена отпред на каросерията и покрита с чергило. До нея на пирон висяха чалма и бели шалвари, с каквито арабите се движеха по улиците. Това бе последното нещо, което Евън поиска от франк Суон от Държавния департамент. Това, както и още една дребна, но важна подробност.
Арабинът му я подаде. Беше тубичка гел за потъмняване на кожата: ако западняк го наложеше на плътен слой по лицето и ръцете си, тутакси заприличваше на семит от Близкия изток, чиято кожа е постоянно изложена на прежурящото, екваториално слънце. Изкуственият пигмент изчезваше за десетина дни. Десет дни — цяла вечност за него и за чудовището, което се наричаше Махди.
Жената стоеше от вътрешната страна на оградата, на сантиметри от мрежата. Беше с леко клоширани бели панталони и тъмнозелена копринена блуза, поизмачкана от кожената дръжка на чантата. Лицето й бе обрамчено от дълга черна коса, а изсечените й привлекателни черти не се виждаха от широките очила. На главата си имаше широкопола бяла шапка със зелена копринена панделка. На пръв поглед приличаше на обикновена пътничка от богатите съсловия на Рим или Париж, Лондон или Ню Йорк. Но вгледаше ли се човек, откриваше някаква разлика — кожата. Маслинените й оттенъци — нито черни, нито бели, издаваха, че жената е от Северна Африка. Това се потвърждаваше и от предмета, който тя държеше: мъничък фотоапарат, който беше извадила секунди преди да се притисне до оградата, фотоапаратът вече не беше необходим и жената го пъхна в дамската си чанта.
— Калейла! — извика някакъв плешив дебеланко с облещени очи и изтича при нея. Носеше непохватно два куфара, потта бе избила по ризата му и попиваше в черния скъп раиран костюм — За Бога, къде изчезна?
— Писна ми на тая ужасна опашка, скъпи — отговори жената на английски, в който едва се долавяше акцент на италиански или може би гръцки. — Реших да се поразходя.
— Господи, Калейла, не бива, толкова ли не разбираш? Тук е същински ад! — Англичанинът застана пред нея със зачервено лице — целият плувнал в пот. — Почти ми беше дошъл редът за паспортната проверка, когато се огледах и видях, че те няма. А когато хукнах да те търся, трима луди с пушки — с пушки, моля ти се, ме спряха, заведоха ме в някаква стая и претърсиха багажа ни.
— Нали не намериха нищо, Тони!
— Ония лекета взеха уискито!
— Рисковете на професията — нали си много богат! Нищо, скъпи, ще ти намеря друго.
Британският бизнесмен огледа лицето и тялото на Калейла.
— Било, каквото било. Хайде да се връщаме и да приключваме с формалностите. — Дебеланкото намигна първо с едното, после с другото око.
— Намерих чудесен хотел. Ще ти хареса много, скъпа.
— Хотел ли? И аз ще идвам с теб?
— Да, разбира се.
— А, не!
— Какво! Нали каза…
— Казала ли съм? — прекъсна го Калейла и сви вежди над слънчевите очила.
— Намекна, и то доста недвусмислено, че ако те кача на самолета, ще прекараме доста приятно в Маскат.
— Приятно, естествено. Ще си пием питието край залива, може да идем на конни надбягвания, да вечеряме в „Ел Каман“. Това да. Но да отсядаме в една и съща стая?
Читать дальше