Робърт Лъдлъм - Планът Икар

Полетът от „Андрюс“ до базата на американските военновъздушни сили в Сицилия щеше да трае малко повече от седем часа. Бе предвидено да пристигнат в пет сутринта римско време, или в осем сутринта в Оман, докъдето се стигаше за четири-пет часа в зависимост от посоката на вятъра над Средиземноморието и от това кои безопасни въздушни маршрути бяха свободни. Излетяха бързо в мрака, спуснал се над Атлантическия океан, с реактивния военен самолет „Ф–106 Делта“ със салон с две седалки в задната част и масички, които служеха и за миниатюрни бюра, и за хранене. Подвижните лампи на таблото отгоре можеха да бъдат нагласяни под ъгъл, така че пътникът да насочва лъча към онова, което гледа, било то написан на ръка документ, снимки или карти. Кендрик четеше „Охайо–40“, човекът отляво му подаваше доклада страница по страница, след като конгресменът върнеше предишната. След два часа и двайсет минути Евън бе прегледал цялото досие.

Тъкмо се канеше да го прочете отново, когато мъжът отляво — красив тъмноок член на групата „Охайо–40“, който се беше представил простичко като служител в Държавния департамент, вдигна ръка.

— Няма ли да похапнем, сър? — попита той.

— А, да! — Кендрик се протегна. — Честно казано, в досието няма почти нищо, което да ми е от полза.

— Така си и знаех — каза гладко избръснатият младеж. Евън го погледна изучаващо.

— Дано не ви засегна, но знам, че операцията е свръхсекретна и ми се струвате прекалено млад за нея. Имате ли двайсет години?

— Скоро ще ги навърша — отговори сътрудникът. — Но минавам за добър специалист.

— В какво?

— Извинете, сър, но не мога да ви кажа — рече младокът. — А сега дали да не похапнем? Полетът е дълъг.

— А нещо за пиене?

— Имаме специално снабдяване за цивилните. — Младежът с тъмна коса и вежди се усмихна и махна на стюарда от военновъздушните сили, ефрейтор, седнал до телефонната връзка с гръб към пилотската кабина. Той стана и се приближи. — Чаша бяло вино и едно канадско уиски с лед, ако обичате.

— Канадско ли…

— Нали това пиете?

— Не си пилеете времето. Добре сте ме проучили.

— Такава ни е работата. — Младежът кимна на ефрейтора, който се отдалечи. — Храната май е готвена предварително и не е вкусна — продължи младежът от „Охайо“. — Нали орязаха бюджета на Пентагона, пък и лобито на производителите на месо не дреме, филе миньон с аспержи по холандски и варени картофи.

— На това ли му викате орязан бюджет!

— Да, не забравяйте и лобито — добави усмихнат съседът на Евън. — Има и десерт, казва се „Аляска“.

— Какво?

— Не можем да пренебрегваме и ония приятелчета, производителите на мляко. — Стюардът донесе питиетата и се върна при телефонния апарат, върху който святкаше бяла лампичка, а сътрудникът от Държавния департамент вдигна чашата. — За ваше здраве!

— И за ваше. Имате ли име?

— Изберете си някое.

— Нещо кратко. Имате ли нещо против Джо?

— Нека бъде Джо. Приятно ми е, сър.

— Понеже очевидно знаете кой съм, имате предимство. Можете да се обръщате към мен на малко име.

— Не и по време на полета.

— Кой съм аз тогава?

— Записан сте като криптолога Акселрод, който отива в американското посолство в Джида, Саудитска Арабия. Но името няма особено значение. То е по-скоро за дневника на полета. Ако някой иска да привлече вниманието ви, ще ви заговори само със „сър“. При тези пътувания имената не играят никаква роля.

— Доктор Акселрод? — прекъсна ги ефрейторът и сътрудникът от Държавния департамент пребледня.

— Доктор ли? — повтори Евън леко смутен и погледна „Джо“.

— Очевидно имате научна степен — промълви младежът.

— Не е лошо — прошепна Кендрик и вдигна очи към стюарда. — Да?

— Пилотът иска да поговори с вас, сър. Елате с мен, ако обичате.

— Разбира се — съгласи се Евън, след което вдигна масичката и подаде питието на Джо. — Поне в едно бяхте прав, момко — промърмори той на човека от Държавния департамент, — ефрейторът се обърна към мен със „сър“.

— А на мен това не ми харесва — каза Джо тихо, но напрегнато. — Всичко, свързано с вас, трябва да минава през мен.

— Да не направите някоя сцена?

— Само това оставаше! Полетът е много важен. Пилотът иска да се запознае с важната птица, която кара.

— Какво?

— Нищо, доктор Акселрод. Но запомнете — без мен не можете да вземате никакви решения.

— Не си поплюваш, малкият!

— Тъй си е, конгрес… доктор Акселрод. Освен това не съм ви „малкият“.