Робърт Лъдлъм - Планът Икар

Кендрик не обърна внимание на този емоционален изблик.

— Тези луди глави нямат там арсенал, господин Суон. Смятам, че водачите им няма да го допуснат. Някой ги снабдява. Така както се захранват миннеографите, които не умеят да задействат принтерите и компютрите за всекидневните бюлетини, излъчвани по телевизията. Опитайте се да разберете — най-много един на двадесетима от тези хаховци има капчица ум в главата си, а да не говорим за някаква ясна идеологическа позиция. Те са манипулирани отрепки, на които е дадена зелена улица. Вината може би е наша, не знам, но съм убеден, че някой друг дърпа конците. И вие сте наясно с това. И зад всичко това стои човек, който си е наумил да заграби Югозападна Азия.

— Онзи Махди ли?

— Да, който и да се крие зад това име.

— Мислите ли, че можете да го откриете?

— Ще ми е нужна помощ, за да се измъкна от летището, арабски дрехи — ще направя списък.

Заместник-шефът на отдела отново се облегна и допря пръсти до брадичката си.

— Защо, господин конгресмен? Защо искате да се заемете с тази задача? Защо Евън Кендрик — мултимилионерът предприемач, е готов да рискува собствения си живот? Там не ви е останало нищо. Защо тогава?

— Най-простият и искрен отговор е: защото мога да помогна. Както подчертахте, спечелих доста пари. Може би сега е моментът да дам малко от себе си.

— Ако всичко опираше само до парите и до „малко от вас“, щях да се съглася — каза Суон. — Но ако ви оставя да заминете, това означава да тръгнете по минирано поле, без да сте обучен как да оцелеете. Не сте ли се замисляли над тази страна на въпроса, господин конгресмен? Не е лошо да го направите.

— Нямам намерение да превземам посолството — отговори Евън Кендрик.

— Едва ли ще се наложи. Достатъчно е да зададете неподходящ въпрос на неподходящ човек и резултатът ще бъде същият.

— Мога по обед да пътувам с такси по Двайсет и трета улица и на кръстовището с авеню Вирджиния да ме удари кола.

— Значи вече ви се е случило.

— Поне не карах аз. Само се возех. Аз си отварям очите на четири, господин Суон, а познавам улиците в Маскат, движението там не е така непредсказуемо, както във Вашингтон.

— Служили ли сте в армията?

— Не.

— Били сте на подходяща възраст за Виетнам. Как ще го обясните?

— Още не бях завършил училище. Затова не заминах.

— Боравите ли с оръжие?

— Имам някакъв опит.

— Тоест знаете накъде да го насочите и кое е спусъкът.

— Казах, че имам някакъв опит, а не че съм пълен профан. Докато бяхме в Емирствата, в началото бяхме въоръжени.

— А налагало ли ви се е да стреляте? — настоя заместник-шефът на отдела.

— Разбира се — отговори конгресменът тихо, без да отвръща на предизвикателството. — Така че научих кое е спусък и накъде да насочвам оръжието.

— Много смешно, няма що! Имах предвид дали някога сте стреляли по човек?

— Толкова ли е важно?

— Да. Трябва да взема решение.

— Добре тогава — да, стрелял съм.

— Кога?

— Сред съдружниците ми и групата американски специалисти имаше един геолог и неколцина души, напуснали инженерните войски — бяха нещо като технически ръководители на обекти. Често пътувахме до евентуалните строителни площадки, за да проучваме почвата и шиста и да ограждаме машинния парк. Придвижвахме се с камионетка и няколко пъти бяхме нападани от бандити — банди номади, търсещи заблудили се пътници. Те от години създават проблеми и властите предупреждават всички, поели към вътрешността на страната, да се пазят. Почти същото е, както в големите американски градове. Тогава използвах оръжие.

— За да сплашите някого или за да го убиете, господин Кендрик?

— По-скоро да сплашвам, господин Суон. Но имаше случаи, когато се налагаше и да убиваме, защото и те искаха да ни убият. Съобщавахме на властите за всички такива случаи.

— Ясно — каза заместник-шефът на Консулския отдел. — А в каква форма сте?

Посетителят поклати раздразнено глава.

— Понякога след ядене изпушвам по някоя пура или цигара, докторе, и пия умерено. Но не вдигам тежести, нито пък участвам в маратони. И все пак в планинското гребане съм добър и се занимавам с алпинизъм. Освен това ми се струва, че това са глупости.

— Мислете каквото си искате, господин Кендрик, но ние не разполагаме с много време. Простичките и директни въпроси ни помагат да преценим даден човек не по-зле от психиатрите в нашите клиники във Вирджиния.

— Да ви имам психиатрите!

— Разкажете ми — отсече Суон враждебно.