Робърт Лъдлъм - Планът Икар

— Те ще образуват нещо като гилдия на хората, които дърпат конците — смееше се Мани. — С това добро образование и всичките им езици. Ние отглеждаме най-рядката колекция от държавници — жени и мъже, от времето на Дизраели и Голда Меир.

— Чичо Мани, може ли да идем за риба? — все се обаждаше някой малък парламентьор, зад когото стояха съзаклятниците му със светнали очи.

— Разбира се, Дейвид — какво хубаво име! Реката е само на няколко километра. Ще хванем китове, обещавам ви!

— Мани, моля те — възразяваше някоя от майките, — ами домашните?

— Домашните са за у дома, както личи от думата. А китовете са в реката.

Ето кое беше постоянно за Евън Кендрик. И изведнъж всичко отиде по дяволите, превърна се в хиляди парченца натрошено огледало на слънчевата светлина, които, облени в кръв, отразяваха прекрасната действителност и големите им надежди. Всички огледала бяха потъмнели и не отразяваха нищо. Смърт.

— Не го прави — извика Еманюел Уайнграс. — И мен ме боли не по-малко от теб. Но толкова ли не разбираш, че те искат и очакват от теб точно това. Не им доставяй, не му доставяй това удоволствие! Бори се с тях! С него! Аз ще се боря заедно с теб. Стегни се, малкият!

— В името на кого, Мани? Срещу кого?

— Знаеш много добре. Ние сме първите: след нас ще има други. Други нещастни случаи, други убити хора, които сме обичали, други изоставени проекти. Нима ще го допуснеш?

— Не ме интересува!

— Значи ще го оставиш да победи?

— Кого?

— Махди.

— Стига с тия пиянски брътвежи!

— Той стои зад всичко! Той ги уби, сигурен съм!

— Нищо не ме свързва с тези места, мой човек. За какво да гоня михаля! Вече я няма насладата. Откажи се, Мани, ще те направя богат.

— Притрябвали са ми парите ти! Пъзльо такъв!

— Няма ли да ги вземеш?

— Разбира се, че ще ги взема. Само дето вече не те обичам.

И после четири години, изпълнени с тревоги, тъпчене на едно място и скука в очакване топлият вятър на любовта или студеният вятър на омразата да разпали тлеещите въглени в душата му. Многократно си беше повтарял, че ако отново нещо в него се пробуди — каквото и да е, той ще бъде готов. Сега вече наистина бе готов и никой не можеше да го спре. Омразата.

Махди.

„Ти отне живота на най-добрите ми приятели, въпреки че оная дефектна тръба не бе сложена от теб. Бях принуден да идентифицирам толкова много трупове — разкъсаните, осакатени, окървавени трупове на хора, които обичах. Тази омраза ми остана и тя е толкова дълбока и вледеняваща, че няма да се отърва от нея, докато съм жив. Длъжен съм да се върна, да събера парчетата, да стана отново същият, да довърша започнатото. Мани беше прав. Аз избягах. Простих си заради изживяната болка, забравих мечтите ни. Сега ще се върна и ще довърша нещата. Мисли му, Махди, който и да си, където и да си! И никой няма да разбере, че съм бил там.“

— Сър! Пристигнахме.

— Моля?

— У вас сме — каза шофьорът от военноморските сили. — Май бяхте задрямали, но имаме график, който трябва да спазваме.

— Не дремех, ефрейтор, но вие сте прав. — Кендрик стисна дръжката и отвори вратата. — Ще се забавя само двайсетина минути… Защо не влезете? Докато ме чакате, прислужницата ще ви даде нещо да хапнете.

— Забранено ми е да слизам от колата, сър.

— Защо?

— Работите за „Охайо“. Може да ме застрелят.

Стреснат, вече стъпил с единия крак на паважа, Евън обърна и погледна назад. До тротоара в дъното на безлюдната улица с дървета от двете страни, по която не се виждаше нито една къща, бе спряла кола. На предната седалка имаше двама души.

„През следващите дванайсет часа сте на подчинение на правителството и ще правите каквото ви наредим.“

Мъжът нахълта в голото помещение без прозорци, затвори вратата и в тъмното отиде при бюрото с малката месингова лампа. Запали я и се запъти към компютъра, който покриваше дясната стена. Седна пред него, докосна клавиатурата и написа кода върху светещия екран:

ПЪЛНА ОСИГУРЕНОСТ

ПРИХВАЩАНЕТО НЕВЪЗМОЖНО

ЗАПОЧВАЙТЕ

Той продължи да пише своя дневник с пръсти, разтреперани от вълнение.

Вече всичко е задвижено. Обектът тръгна, пътуването започна. Аз, разбира се, не мога да предрека опасностите, които го дебнат, нито пък дали ще успее или ще се провали. Знам само, и то от съвременното си „оборудване“, че има квалификация, каквато не притежава никой друг. Един ден ще сме в състояние да преценяваме по-точно капацитета на хората, но този ден засега е далеч. И все пак, ако той оживее — ще се вдигне шум до небето, такива са всичките ми прогнози. Малцината посветени държавници бяха известени начаса по свръхмодерните системи за свързване. Детска игра за моя компютър.