Робърт Лъдлъм - Планът Холкрофт

Ноъл мина покрай двамата агенти като човек, вглъбен в проблемите си, и забърза към гишето на „Вътрешни линии“. Пред него имаше четирима души.

Редът му дойде бързо. Той попита за полети на юг, към Средиземно море, към Марсилия. Поиска да му посочат няколко полета, за да си избере подходящ час.

Служителката му каза, че има и полет със спирки в пет града, от „Орли“ в посока към Средиземно море — Льо Ман, Нант, Бордо, Тулуза и Марсилия.

Льо Ман. Дотам се стигаше за четиридесет минути. Значи ако шофира, това ще му отнеме малко повече от три часа. Вече бе четири без двадесет.

— Този ме устройва — ще съм в Марсилия точно навреме.

— Извинете, мосьо, но дотам има директни полети.

— Ще ме чакат на летището и няма защо да бързам.

— Както желаете, мосьо. Ще проверя какви места има. Самолетът излита след дванадесет минути.

Пет минути по-късно Холкрофт, разтворил „Херълд трибюн“, седеше в чакалнята. Погледна над страницата на вестника. Единият от мрачните англичани разговаряше със служителката, която току-що му бе продала билета.

След още петнадесет минути самолетът бе във въздуха. Ноъл на два пъти мина по пътеката към тоалетната и огледа пътниците. Нито един от двамата му преследвачи не се бе качил; никой не проявяваше и най-слаб интерес към него.

В Льо Ман изчака пътниците да слязат. Преброи ги — седем. Започнаха да се качват хора с билети за освободените места.

Той грабна куфарчето си от поставката за багаж, тръгна бързо към изхода и слезе по металните стълби. Веднага щом влезе в летището, застана до прозореца.

Никой не слезе от самолета. Значи никой не го преследваше.

Часовникът му показваше пет без седемнадесет. Чудеше се дали по това време все още може да намери Хелдън фон Тиболт. И този път имаше най-важните данни — име и месторабота. Отиде до най-близкия телефон, благодарен на Уили за чашата с банкноти и монети, която му бе дал.

На своя не особено богат френски той каза на телефонистката:

— Sil vous plait, le numero de Gallimard a Paris. 28 28 Моля, номерът на „Галимар“ в Париж. — Бел. прев.

Там беше. Мадмоазел Тенисън няма телефон на бюрото си, но ако той почака малко, ще я повикат. Телефонистката от „Галимар“ говореше по-добър английски от повечето тексасци.

Странната комбинация от португалски и немски в акцента на Хелдън фон Тиболт се долавяше много по-слабо, отколкото при сестра й. Гласът й имаше онова наподобяващо ехо звучене, с което Гретхен му бе направила силно впечатление, но издаваше по-голяма стабилност и съсредоточеност. Мадмоазел Тенисън знаеше какво иска да каже и го казваше.

— Защо трябва да се срещна с вас? Ние не се познаваме, господин Холкрофт?

— Спешно е. Моля ви, повярвайте.

— В живота ми е имало твърде много спешни случаи. Омръзнали са ми.

— Това е различно от всичко останало.

— Как ме намерихте?

— Едни хора… не ги познавате, те са от Англия, ми казаха къде работите. Разбрах също, че не живеете на записания в издателството адрес, затова трябваше да ви потърся тук.

— Значи те толкова се интересуват от мен, че са проучвали къде живея?

— Да. И това ще ви обясня.

— Защо се интересуват от мен?

— Ще ви кажа, когато се видим. Трябва да ви го кажа.

— Кажете го сега.

— Не мога по телефона.

Последва пауза. Когато тя отново заговори, думите й, внимателно подбрани, издаваха страх.

— Защо всъщност искате да се видим? Какво толкова важно имате да ми кажете?

— То засяга семейството ви. Вашето семейство и моето. Срещнах се със сестра ви, опитах се да намеря и брат ви…

— Повече от година не съм ги виждала — прекъсна го Хелдън. — Не мога да ви помогна.

— Това, за което трябва да говорим, е свързано със събития отпреди повече от тридесет години.

— Не!

— И с пари. Голяма сума пари.

— Нямам проблем с парите. Потребностите ми…

Ноъл я прекъсна настойчиво:

— Не става дума само за вас, а и за хиляди хора. По целия свят.

Тя отново замълча. После каза тихо:

— Това свързано ли е по някакъв начин със събития… с хора, които все още не са приключили войната?

— Да.

Дали я бе накарал да разбере?

— Добре, ще се срещнем — каза Хелдън.

— Дали не можем така да направим, че… ние да… — Не знаеше как да й го каже, без да я изплаши. — Да се срещнем, без тези, които ни преследват, да разберат.

— Да, може.

— Как?

— Имам опит в подобни неща. Трябва да правите това, което ще ви кажа. Къде се намирате?

— На летището в Льо Ман. Ще наема кола и ще дойда в Париж. Ще ми отнеме около два-три часа.