Робърт Лъдлъм - Планът Холкрофт

— И още как. Ще ти позвъня след няколко дни, а дотогава знаеш как да се свържеш с мен.

— Да, но ако тя пак се обади, ще й кажа и на нея.

— Не се престаравай. Благодаря ти, Сам. Много съм ти задължен.

Той затвори и чу, че Уили Елис си бе пуснал радиото в кухнята. Едно от достойнствата на Уили беше поведението му на истински джентълмен. Ноъл остана няколко минути до телефона, опитвайки се да премисли положението. Обаждането на майка му не го изненада. Не бе говорил с нея от онази неделна сутрин в Бедфърд Хилс преди около две седмици.

Усилените опити на Майлс да го открие го безпокояха. Холкрофт не го възприемаше като човек със своя физиономия и глас. Но Майлс очевидно бе стигнал до някакви заключения, а според тях Ноъл имаше връзка с три убийства — едното извършено по време на полет 591 на „Бритиш еъурейз“ от Лондон до Ню Йорк. Майлс нямаше да зареже случая току-така, а ако не се откаже, можеше да му създаде проблем, с който той не знаеше дали ще може да се справи. Детективът можеше да поиска съдействието на Интерпол, а това щеше да привлече вниманието им върху американски гражданин, измъкнал се от разследване на убийство.

Женева нямаше да хареса подобен развой на събитията и щеше да преустанови изпълнението на плана. Майлс трябваше да бъде спрян. Но как?

В непознатата гора бяха заложени много капани и инстинктът за самосъхранение му подсказваше да се върне. Женева се нуждаеше от несравнимо по-опитен и хитър човек. Но той вече не можеше да се откаже. Оцелелите от Волфсшанце нямаше да го допуснат. Дълбоко в себе си усещаше, че и самият той не го иска. В съзнанието му отново изплува лицето на баща му. Трябваше да го открие и да разкрие пред света страданието на един човек, смел и проницателен, убеден, че злото ще бъде поправено. А също и достатъчно способен, за да реализира убеждението си.

Ноъл тръгна към кухнята. Елис миеше чаши.

— Ще си прибера нещата след една-две седмици, Уили. Хайде да тръгваме към летището.

Елис се обърна и го погледна загрижено.

— Мога да ти спестя малко време — каза той и се пресегна да вземе една порцеланова чаша от рафта. — Ще ти трябват франкове, докато обмениш. Тези тук ги отделям за любовните си похождения веднъж на два месеца. Вземи ги.

— Благодаря.

Холкрофт взе чашата и погледна ръцете на Уили. Той бе запретнал ръкави. С тези силни и мускулести ръце би могъл да счупи гръбнака на някого, помисли Ноъл и се изненада, че му е дошло наум такова нещо…

Напрежението започна още на лондонското летище „Хийтроу“ и нарасна при пристигането му на летище „Орли“ в Париж.

В Лондон той си купи билет за полет на KLM до Амстердам; допускаше, че агентите от MI5 са направили проверка и са приели обяснението му за правдоподобно. Че бе станало точно така, Ноъл разбра от реакцията на един мъж в шлифер, който озадачено го гледаше как тича към сектора на „Ер Франс“ в чакалнята. Там Уили му даде билет за препълнен самолет до Париж.

На летище „Орли“ проверките в паспортната служба не бяха щателни, но имаше голяма опашка. Докато чакаше, Ноъл имаше възможност да огледа хората, които сновяха насам-натам из митническата зона и отвъд порталните врати, водещи към вътрешността на летището. Точно зад тях стояха двама мъже.

Нещо в тях биеше на очи — може би това бяха мрачните им сериозни лица, съвсем не на място сред оживлението на посрещачите. Те си говореха тихо и зорко следяха излизащите от митницата пътници. Единият държеше някакъв малък гланциран лист. Дали не бе снимка? Да. И то неговата.

Това не бяха хората от Волфсшанце. Те го познаваха по физиономия, освен това се движеха незабелязано. Агентите от MI5 се бяха свързали с хората си в Париж. Точно те го чакаха.

— Мосьо. — Митническият служител подпечата разсеяно паспорта на Ноъл. Той взе багажа си и тръгна към изхода, обладан от страха на попаднал в клопка човек.

Щом разтвори вратите, двамата мъже се обърнаха настрани, за да не срещнат погледа му. Те не възнамеряваха да се приближават към него, а да го преследват.

Като осъзна това, в ума му смътно започна да се оформя някаква стратегия. Мъчително, защото всичко това му бе невероятно чуждо и неприсъщо, защото не бе напълно сигурен какво точно трябва да прави. Знаеше само, че трябва да стигне от точка А до точка Б, после отново да се върне в точка А, изскубвайки се от преследвачите си някъде около точка Б.

Горе над безредно сновящата тълпа имаше надпис:

Вътрешните полети бяха на неравномерни интервали. Градовете бяха подредени в три колони: Руан, Льо Авр, Кайен… Орлеан, Льо Ман, Тур… Дижон, Лион, Марсилия.