Робърт Лъдлъм - Планът Холкрофт

— Не е било умишлено — опита се да го успокои елегантният господин. В следващия миг вниманието му отново се насочи към двамата мъже, които бяха седнали в първото сепаре в ресторанта.

— Седнали са.

— Виждам.

— Какво ще правим? — попита Холкрофт.

— Оставете това на нас — отговори тъмнокосата. — Само правете точно каквото ви кажем.

— Сега — каза мъжът със скъпия шлифер.

— Станете! — изкомандва жената. — Тръгнете с мен и след това завийте надясно. Бързо!

Холкрофт скочи нервно от стола си и излезе от кафенето заедно с жената, която го хвана под ръка. Слязоха от тротоара.

— Надясно! — повтори тя.

Той зави послушно.

— По-бързо! — подкани го тя.

Някъде зад него се счупи стъкло и се чуха сърдити викове. Погледна назад. Двамата англичани, излизайки от сепарето, се бяха сблъскали със сервитьора. И тримата бяха изпръскани с вино.

— Отново завийте вдясно! — нареди жената. — Влезте в тази врата!

Той правеше каквото му се каже и си пробиваше път през тълпата към входа на друго кафене. Вътре жената го спря и той инстинктивно се обърна, за да види какво става на площада.

Англичаните се опитваха да се отърват от вбесения сервитьор. Единият му хвърли пари на масата. Другият се бе измъкнал малко по-напред и се бе втренчил като обезумял в посоката, в която бяха изчезнали Холкрофт и жената.

Ноъл чу викове и не можа да повярва на очите си. На около пет-шест метра от агентите стоеше жена с лъскав черен шлифер, бял шал и очила с дебели рамки и викаше на някого достатъчно силно, за да привлече вниманието на околните. Включително и на англичаните.

Изведнъж тя млъкна и се затича по претъпкана с хора улица към южната част на Монмартр. Англичаните се спуснаха след нея. Неочаквано пред тях се появиха младежи с дънки и якета, които сякаш нарочно им препречиха пътя. Последваха гневни викове, а после се чуха пронизителни полицейски свирки.

На Монмартр цареше безредие и хаос.

— Елате! Бързо!

Тъмнокосата отново го бе хванала под ръка и отново го изведе на улицата.

— Завийте вляво! — нареди му тя и го повлече през тълпата. — Натам, където бяхме.

Стигнаха до масата зад сандъчето с цветя. Там бе само мъжът със скъпото палто. Щом го приближиха, той се изправи.

— Може да има и други — предупреди ги той. — Не знаем. Побързайте.

Холкрофт и жената продължиха да тичат. Стигнаха до пресечка с една тясна улица. От двете й страни се редяха магазини. Единствено от витрините им идваше слаба светлина.

— Оттук! — каза жената. Тя тичаше редом с него, стиснала ръката му. — Колата е вдясно. Първата след ъгъла.

Чакаше ги мощен ситроен, който не биеше на очи. Покрит с гъст слой прах, със засъхнала кал по гумите. Прозорците също бяха прашни.

— Сядайте зад волана и карайте — нареди жената и му подаде ключовете. — Аз ще седна отзад.

Холкрофт влезе и огледа таблото. Запали двигателя. От вибрациите шасито потрепера. Двигателят бе предназначен за по-голяма кола и по-малката развиваше с него висока скорост.

— Карайте надолу по хълма! — обади се жената зад него. — Ще ви кажа къде да завиете.

Следващите четиридесет и пет минути минаха в непрестанно спускане и внезапни завои, от които той загуби всякаква представа за посоките. Жената даваше инструкциите в последния момент и Ноъл трябваше да реагира мигновено, за да ги следва. При разклонението за магистралата, която извеждаше на север от Париж, ситроенът прегази едно островче по средата на пътя, за миг се наклони на една страна и продължи с голяма скорост. Холкрофт стискаше волана с всичка сила, караше право напред, после се провря между две почти успоредни коли пред него.

— По-бързо! — изкрещя тъмнокосата от задната седалка. — Не можете ли да карате по-бързо?

— Господи! Карам с над сто и трийсет!

— Гледайте в огледалата, а аз ще следя страничните пътища. И карайте по-бързо, за Бога!

В продължение на десетина минути пътуваха мълчаливо; вятърът и гумите свистяха оглушително. Истинска лудост, помисли си Ноъл и погледна първо в огледалото в колата, после във външното, което бе покрито с прах. Какво правеха те? Вече бяха излезли от Париж. От кого бягаха сега? Нямаше време да размишлява много — жената отново изкрещя:

— Следващата отбивка — точно тя е!

Едва успя да завие, за да слезе от магистралата. Гумите изсвистяха и колата се закова на знака за спиране.

— Продължавайте! Вляво!

Той се отпусна само за части от секундата, докато колата бе спряла. После всичко започна отново — високата скорост по тъмните пътища, внезапните завои, крясъците в ухото му.