Робърт Лъдлъм - Планът Холкрофт

Ноъл извади снимката от рамката. По гланцираната й повърхност имаше малки изпъкнали следи; погледна я от другата страна. Бе надписана. Повдигна я нагоре така, че да я освети, и затаи дъх. Думите бяха на немски:

Тях също бе виждал преди, както и лицето! Но те не означаваха нищо за него — не разбираше немски. И все пак бе сигурен, че ги е виждал!

Сгъна снимката озадачен и я напъха в джоба на панталона си.

Отвори гардероба, мушна сребърната рамка между сгънатите дрехи на рафта и си взе сакото. Знаеше, че трябва да се измъкне от къщата възможно най-бързо, но мисълта за човека на снимката го бе погълнала изцяло. Той трябваше да се опита да научи нещо за него.

Всекидневната имаше две врати — едната бе отворена и водеше към кухнята, а другата бе затворена. Той я отвори и се озова в кабинета на капитана. Запали лампата — навсякъде бяха окачени снимки на кораби и хора, почетни грамоти и военни отличия. Званията и заслугите на капитана не бяха за пренебрегване. Злополучен развод, последван от неодобрен от общественото мнение брак биха могли да създадат сериозни проблеми на един мъж, но явно в Кралския флот не се бяха повлияли от това. Последната почетна грамота бе само отпреди шест седмици и бе връчена за блестящо провеждане на брегови патрул при Балеарските острови с продължителност една седмица в бурно море.

Хвърли бегъл поглед на листовете по бюрото, но не научи нищо повече. Имаше две спестовни книжки с четирицифрени сметки — и двете не надхвърляха три хиляди; едно писмо от адвоката на бившата му съпруга с претенции за собственост в Шотландия; подредени бордови дневници и разписания.

Холкрофт искаше да остане още малко в стаята и да я огледа по-добре, за да научи нещо за непознатия със странните вежди, но съзнаваше, че не може да си го позволи. Бе преминал границата на разумното и трябваше веднага да се махне оттук.

Когато излезе, погледна към къщите отсреща. Прозорците, които само преди минути светеха и през които надзъртаха любопитни лица, сега бяха тъмни, хората си бяха легнали и в Портсий отново цареше спокойствие. Той премина бързо по пътеката, разтвори портата и пантите й изскърцаха. Влезе в колата и бързо се мушна зад волана. Завъртя ключа.

Нищо. Опита още няколко пъти. Нищо!

Изскочи от колата и отвори предния капак. Не мислеше за шума, който вдига, а за нещо много по-важно. Дори ако акумулаторът се бе изтощил, в което се съмняваше, все щеше да чуе слабо задвижване на стартера. Уличната лампа осветяваше двигателя и той видя това, от което се опасяваше!

Жичките бяха срязани, при това с хирургическа точност в самата основа, така че не можеше да ги съедини, за да запали. Някой трябваше да го тегли.

Този, който го бе направил, знаеше, че американецът ще остане в непознат район, посред нощ, без никакъв транспорт. Дори ако в това отдалечено предградие минаваха таксита, едва ли щеше да види някое по това време — минаваше три часът. Значи някой искаше той да остане тук, за да го хванат. Трябваше да бяга. Колкото можеше по-бързо и по-надалеч… Да стигне до магистралата… да хване стоп на север, да се измъкне оттук.

Острият металически звук от затварянето на капака отекна из улицата. Точно този звук, който бе чул преди малко, го бе подсетил какво може да е станало.

Тръгна по улицата към светофара. Той не работеше. На кръстовището побягна. Опита се да се движи равномерно — до магистралата имаше малко повече от два километра. Беше потен, а болката в стомаха му отново се бе върнала.

Внезапно се появиха светлини, а после чу оглушителния рев на двигател. Право напред в тъмнината блеснаха запалените фарове на автомобил, който се приближаваше към него с бясна скорост.

Във високия до кръста жив плет вдясно Ноъл видя широка дупка — оттам започваше пътеката към някаква къща. Той отскочи към нея и залегна в прахоляка под храстите. Чудеше се дали са го видели. Знаеше, че в никакъв случай не бива да открият връзка между него и Гретхен Бомънт. Тя бе неинтригуваща загадка; една нещастна, страшно еротична… красива жена. Но както и брат й, представляваше заплаха за Женева.

Колата профуча покрай него. Не го бяха видели. Силният рев на двигателя заглъхна и се чу свистене на гуми. Холкрофт предпазливо се подаде от укритието си и погледна вляво към улицата, по която бе дошъл. Колата бе спряла точно пред къщата на Бомънт. Двама мъже изхвърчаха от нея и се затичаха по пътеката. Ноъл чу как портата изскърца. Трябваше да се измъкне оттук — точно сега беше моментът. Някой почука с мандалото на стотина метра зад него. Той започна да се промъква пълзешком покрай живия плет, докато стигна неосветено пространство между уличните лампи. Изправи се и хукна напред. Продължаваше да бяга покрай дърветата по тъмната улица, преминаваше пресечки и се надяваше да разпознае отбивката към магистралата, когато стигне до нея. Заради проклетите цигари започна да се задъхва, гърдите го боляха при всяко вдишване. По лицето му се стичаше пот, а сърцето му биеше страшно силно. Шумът от собствените му стъпки по тротоара го плашеше. Те бяха стъпки на човек, гонен от панически страх в нощта. Този изплашен човек бе той.