Робърт Лъдлъм - Планът Холкрофт

Стъпки. Тичащи стъпки. Не бяха само неговите! Тежки стъпки, които все повече приближаваха. Някой го преследваше. Безмълвно тичаше след него, без да се опитва да го спре!… Или пък само така му се бе причуло. Сърцето му удряше като някакъв чук в гърдите и разтърсваше цялото му тяло. Дали не чуваше ехото от собствените си стъпки! Не смееше да се обърне, не можеше да се обърне. Бягаше бързо — ту се показваше на светло, ту се изгубваше в мрака.

Стигна до следващата пресечка и реши да завие вдясно. Знаеше, че е още рано за завоите за магистралата, но поне следваше вярната посока. Трябваше да разбере дали някой го преследва. Влетя в пресечката с още по-голяма скорост.

Имаше и чужди стъпки — ритъмът им бе различен от неговия. Усещаше ги все по-близо и по-близо. Повече не можеше да издържа, не можеше и да бяга по-бързо. Извърна се назад и се опита да погледне през рамо.

Видя някакъв човек. Силуетът му се открои на светлината на уличната лампа на ъгъла. Едрият мъж, който бягаше тихо и все повече скъсяваше разстоянието помежду им, бе вече само на няколко метра.

Ноъл напрегна докрай силите си, въпреки силните болки в краката. Обърна се отново. Страхът го бе завладял напълно.

Ужасът на преследването сякаш се превърна в примка, която се затегна около краката му и той се просна на асфалта. Ожули лицето си, разперените му ръце пареха от болка. Обърна се по гръб и инстинктивно вдигна нагоре крака, за да се защити от нападателя си. Мъжът, който изскочи отнякъде в мрака и се спусна подире му, се бе надвесил над него и го наблюдаваше безмълвно.

Очите на Ноъл бяха замъглени от потта. Виждаше само очертани на нощния фон крака и ръце, които сипеха удари по цялото му тяло. След това го приковаха неподвижно към земята. Върху гърдите му се стовари огромна тежест, а една желязна ръка като щанга притискаше гърлото му. Не чуваше нищо.

Последното, което видя, бе една ръка, вдигната над него, която стискаше нещо. Приличаше на лапа на хищник. После всичко изчезна. Той сякаш пропадна в тъмните глъбини на бездна.

Първо усети студ и потрепера. После влагата, която бе навсякъде. Отвори очи и му се привидяха някакви странни фигури от трева и пръст. Около него земята бе неравна и студена, а тревата — мокра. Обърна се по гръб, благодарен, че може да вижда нощното небе, изсветляло от едната страна и по-тъмно от другата.

Главата и ръцете го боляха, лицето му пареше. Той се изправи с усилие и се огледа. Намираше се в поле — обширна равна земя, може би пасище. В далечината едва различи неясните очертания на телена ограда — бодлива тел бе опъната на дебели греди на разстояние десет или двадесет метра. Да, пасище беше.

Усети миризма на евтино уиски или вкиснало вино.

Тя лъхаше от дрехите му, ризата му бе подгизнала и изпаренията от нея го удариха право в носа. Дрехите му… портфейла и парите! Пребърка уплашено джобовете си. От докосването до мокрия плат парещата болка се усили.

Портфейлът, парите и часовникът си бяха на мястото.

Не го бяха ограбили, само го бяха пребили от бой и го бяха завлекли далеч от предградията, където живееше Бомънт. Направо невероятно!

Опипа главата си. Имаше подутина, но кожата не бе наранена. Ударът беше нанесен с увит лост или тръба. Направи няколко несигурни крачки. Можеше да върви — това бе важното. Вече виждаше много по-ясно. Развиделяваше се.

Зад оградата имаше малко възвишение, което приличаше на мост без начало и край. По светлините по него Ноъл разпозна магистралата. Тръгна към оградата; надяваше се, че все някой шофьор ще се съгласи да го вземе. Докато прескачаше оградата, внезапно се сети нещо. Отново провери джобовете си.

Снимката я нямаше.

Един камион, който караше мляко, спря и той се качи. Усмивката на шофьора изчезна, щом усети зловонието, което се разнесе из кабината. Ноъл се опита да скалъпи обяснение и се заоплаква как английски моряци от Портсмът, големи тарикати, погодили номер на наивния американец. Но на шофьора историята въобще не му се стори забавна. Холкрофт слезе в първото село по пътя.

То бе типично английско село, в което товарните камиони, спрели пред автогарата, разваляха впечатлението от Тюдоровата архитектура.

— Там има телефон — упъти го шофьорът, — и тоалетна. Няма да ви се отрази зле, ако се поизмиете.

Ноъл влезе вътре — ранобудните шофьори си приказваха, а миризмата на топло кафе му подейства ободрително. Животът продължаваше, камиони разнасяха продукти, денят беше като всички други. Намери умивалника и направи каквото можа, за да заличи донякъде следите от събитията през нощта. Седна на една маса близо до телефона на стената, отпиваше от кафето си и чакаше един ядосан шофьор да спре разправията с още по-ядосания доставчик от другата страна на линията. Когато онзи приключи, Ноъл стана от масата и отиде до телефона с бележката, на която бе написан номерът на Гретхен Бомънт. Не можеше да направи нищо друго, освен да се опита да разбере какво се е случило. Трябваше да се опита да я намери. Набра номера.