Робърт Лъдлъм - Планът Холкрофт

— Само ме оставете да ви разкажа онова, което научих. Когато свърша, сама ще вземете решение. Важното е да знаете. Важна е и подкрепата ви, разбира се.

— Подкрепа за какво? Какво трябва да знам?

Внезапно Ноъл почувства, че се развълнува силно, сякаш думите, които щеше да изрече, бяха най-съдбовните в живота му. За един обикновен човек истината щеше да е достатъчна. Но Гретхен Бомънт бе дълбоко засегната и раните не бяха зараснали. Само истината не беше достатъчна — необходима бе голяма убедителност.

— Преди две седмици пристигнах със самолет в Женева, за да се срещна с банкера Манфреди…

Разказа й всичко освен това, което знаеше за Волфсшанце. Внимателно подбираше думите си. Чуваше как собственият му глас внушава доверие, съзнанието за сериозността на възложения план предизвика бодежи в гърдите му.

Съобщи й всичко в цифри. Седемстотин осемдесет и шест милиона долара щяха да бъдат раздадени на оцелелите от холокоста и техните деца по целия свят. Всеки от тях тримата щеше да получи по два милиона. В продължение на шест месеца, а може би и по-дълго, трябваше да се ангажират изцяло с изпълнението на задачата.

Накрая й каза за плана, изготвен от тримата бащи, които се самоубили, след като в Женева били уточнени всички подробности.

Когато свърши, по челото му се стичаше пот.

— Сега всичко зависи от нас — каза той, — и от един човек в Берлин — синът на Келер. Ние тримата трябва да довършим започнатото от тях.

— Всичко това звучи толкова невероятно — обади се тя. — Все пак не разбирам какво общо има с мен.

Той бе изумен от пълното й спокойствие и хладнокръвие. В продължение на почти половин час тя мълчаливо бе изслушала разкрития, от които се очакваше силно да я разтърсят, а тя не реагира изобщо. Никак.

— Нито дума ли не разбрахте от това, което ви разказах?

— Разбирам, че вие сте много разстроен — отговори Гретхен Бомънт с тихия си, подобен на ехо глас. — Но аз съм се чувствала така през по-голямата част от живота си, господин Холкрофт. Виновникът за това е Вилхелм фон Тиболт. Не искам да имам нищо общо с него.

— Той го е знаел, не проумявате ли? Опитал се е да го поправи.

— С пари?

— С много повече.

Гретхен се наведе напред, бавно протегна ръка и докосна челото му. Изтри капчиците пот с пръстите си. Ноъл не помръдна и не можа да погледне встрани.

— Знаете ли, че съм втората жена на капитан Бомънт? — попита тя.

— Да, чух за това.

— Разводът бе мъчителен период за него. И за мен, разбира се, но той го преживя по-трудно. За него той вече е минало, а за мен никога няма да свърши.

— Какво искате да кажете?

— Аз съм похитителка. Чужденка, която разбива бракове. Той има работата си, морето. А аз живея на сушата сред чужди хора. Нормално е жената на един морски офицер да се чувства самотна, но положението й става много по-тежко, ако другите са настроени срещу нея.

— Сигурно сте го очаквали в някаква степен.

— Естествено.

— Но след като сте знаели… — Ноъл остави въпроса недовършен, защото не виждаше смисъл да говори за това.

— Защо се омъжих за капитан Бомънт? Това ли искахте да ме попитате?

Нищо не искаше да я пита! Не го интересуваха подробности от интимния живот на Гретхен Бомънт. Само Женева имаше значение, планът и всичко, свързано с него. А за това се нуждаеше от съдействието й.

— Предполагам, че причината е емоционална — обикновено тя кара хората да се женят. Исках само да кажа, че сте могли да направите нещо, за да не се чувствате изолирана. Могли сте да се преместите по-далеч от военноморската база, да намерите приятели.

Той говореше несвързано и в гласа му се долавяше отчаян стремеж да сломи непоклатимото й спокойствие.

— Въпросът ми предполага по-интересен отговор. Защо се омъжих за Бомънт? — гласът й леко потрепери. — Прав сте — причината е емоция, и то съвсем първична.

Тя отново докосна челото му. Като се наведе напред, деколтето й се разтвори отново и разголи хубавите й гърди. Ноъл се чувстваше уморен, възбуден и ядосан. Той трябваше да я накара да разбере, че нейните лични проблеми губят смисъл пред плана в Женева! Необходимо бе да й се хареса, но мислеше, че не би могъл да я докосне.

— Разбира се, че е първична. Обичате го.

— Мразя го.

Ръката й бе на сантиметри от лицето му, с периферното си зрение виждаше пръстите й като неясно петно. Погледът й бе прикован в неговия и той не смееше да погледне встрани. Не смееше и да я докосне.

— Тогава защо се оженихте за него? И защо не се разделихте.