Робърт Лъдлъм - Планът Холкрофт

— Лъжеше, и то доста.

— Следователно някой го използва.

— Много е възможно. Но за какво?

В агенцията за коли под наем му казаха, че Портсий е на стотина километра от Лондон, пътищата са с добра маркировка и движението обикновено не е натоварено. Часът бе шест и пет. Направи сметка, че може да стигне в Портсий преди девет, ако хапне набързо сандвич и не спира да обядва.

Възнамеряваше да пренощува тук, но промени решението си след телефонния разговор, потвърдил информацията на агентите. Свърза се с Гретхен Бомънт и думите й го накараха да тръгне веднага.

Нейният съпруг, командирът, бе на морски патрул в Средиземно море. Утре по обяд тя заминаваше на кратка зимна почивка в Южна Франция, където щяха да прекарат заедно края на седмицата. Ако господин Холкрофт иска да разговаря с нея по семейни въпроси, това може да стане само тази вечер. Ноъл й каза, че ще гледа да стигне възможно най-бързо. Докато затваряше слушалката, си мислеше, че никога не е чувал по-странен глас. Особеното не идваше от невероятната, но леснообяснима комбинация от немски и португалски в акцента й, а от начина, по който думите й се рееха или спираха внезапно. Той не можеше да прецени дали това се дължеше на колебание или разсеяност. Въпреки че правеше паузи, докато говореше, Гретхен Бомънт бе съвсем категорична, че по време на разговора, независимо от поверителния му характер, в съседната стая ще присъства помощникът на капитана. Холкрофт си представи претенциозна Hausfrau 26 26 Домакиня (нем.) — Бел. прев. на средна възраст с прекалено високо мнение за външността си.

След като бе изминал седемдесет километра в южна посока от Лондон, се оказа, че се движи много по-бързо, отколкото бе предполагал. Движението бе съвсем спокойно. Светлините на фаровете му се отразиха в пътен знак с надпис „Портсий — 20 км“.

Бе почти осем и десет. Спокойно можеше да намали скоростта и да опита да събере мислите си. Гретхен Бомънт го бе упътила много точно и той щеше да намери жилището без проблеми.

Когато му обясняваше как да стигне, тя съвсем не бе разсеяната жена отпреди няколко минути. Разликата беше голяма — сякаш през облаци от мъгла неочаквано бяха изплували острите очертания на реалността.

Не знаеше как да тълкува това. За нея той бе непознат натрапник, който й се бе обадил и й бе говорил за някакъв жизненоважен въпрос, с който трябва да я запознае лично.

Но как можеше да й каже нещо повече? Как можеше да обясни на една жена на средна възраст, съпруга на морски офицер от британския флот, че играе решаваща роля за отключването на банков трезор със седемстотин и осемдесет милиона долара?

Започна да се притеснява, а така нямаше да е много убедителен. Не трябваше да изглежда изплашен или гласът му да звучи несигурно и неестествено. Реши, че може да й каже истината за Хайнрих Клаузен. Това бе най-силният му коз и най-убедителният му аргумент. Моля те, Господи, нека тя разбере!

След два завоя вляво се отклони от магистралата и подкара бързо по тих, ограден с дървета път през предградията. Според инструкциите, след малко повече от два километра трябваше да пристигне. Лесно позна къщата, спря отпред и излезе от колата.

Отвори портата, мина по пътеката и стигна до вратата. Вместо звънец имаше пиринчено мандало и Ноъл почука леко с него. Къщата бе съвсем обикновена, с широки прозорци във всекидневната и малки прозорци в спалнята, а тухлената й фасада се издигаше над каменна основа. Бе стабилна и здрава и, разбира се, не биеше на очи. Едва ли бе струвала много. Той бе проектирал подобни къщи на морския бряг за семейства, които не знаят дали могат да си позволят да имат и вила. Чудесно жилище за военен със съответния доход — приветливо, подредено и лесно за поддържане.

Гретхен Бомънт му отвори лично. Щом я видя, всичко, което си бе представял по време на разговора, мигом изчезна. Той стоеше пред нея, сякаш някой му бе отнел въздуха, и я гледаше смаяно. С две думи това бе една от най-красивите жени, които някога бе виждал. Човек трудно можеше да повярва, че е от плът и кръв пред очите му. Тя беше като статуя, въплътила идеала на скулптор, който отново и отново я бе извайвал от глина, преди да започне да работи с длетото. Средна на ръст, с дълга руса коса, която обрамчваше лице със съвършени черти. Идеална, по-скоро продукт на въображението на скулптора, и твърде студена. Студенината й се омекотяваше само от огромните очи — светлосини и питащи. Погледът й не бе нито предразполагащ, нито враждебен.