Робърт Лъдлъм - Планът Холкрофт

— Значи сте получавали известия от него? Или от тях?

— Да, от време на време — каза Карара. — Посетители от Англия се свързват с нас. Но никога не ни предават писма или бележки.

Ноъл се вгледа в този измъчен от страх човек. Трудно му беше да повярва всичко това.

— Що за свят е този, в който живеете? — попита той.

— Свят, в който човешкият живот е евтин — отвърна Карара.

Така е, помисли си Ноъл и усети пареща болка в стомаха. Загубилите войната преди тридесет години продължаваха да я водят. Трябваше да бъдат спрени.

— Господин Холкрофт? — изрече колебливо непознат мъж, застанал до масата, очевидно без да е убеден, че това е човекът, когото търси.

— Да, аз съм Холкрофт — каза Ноъл предпазливо.

— Андерсън от американското посолство, сър. Мога ли да разговарям с вас?

Карара скочиха едновременно от местата си и се измъкнаха от сепарето. Служителят от посолството се отдръпна назад, а Карара доближи Холкрофт и му прошепна:

— Adeus, senhor 25 25 Довиждане, господине (порт.) — Бел. прев. !

— Adeus — сбогува се жената и докосна ръката на Ноъл.

Братът и сестрата излязоха от бара, без да погледнат служителя.

Холкрофт пътуваше с Андерсън в служебната кола на посолството. Имаха по-малко от час да стигнат до летището, иначе той щеше да изпусне самолета на Авианка до Лисабон, откъдето трябваше да се прехвърли на самолет на „Бритиш еъруейз“ за Лондон.

Андерсън се подразни от молбата му да го закара до летището и се съгласи с нескрита досада.

— Ако изчезнеш от Рио — предупреди го провлачено, — направо ми е спукана работата. Ще ме накарат да платя билетите ти от джоба си. Голяма беля си навлякох с теб.

— Не вярвате и дума от това, което ви разказах, нали? — Гримасата на Ноъл изразяваше подигравка.

— По дяволите, Холкрофт, трябва ли да повтарям? Пред хотела няма кола с изпочупени прозорци; освен това липсва документ, удостоверяващ, че си наемал кола. Обадил си му се — не си се виждал с него. Повтарям: той твърди, че си му се обадил и си искал да огледаш къщата му, но не си се появил изобщо.

— Лъже! Аз бях там! А след като си тръгнах, двама се опитаха да ме убият. Единия го видях… по дяволите, аз се бих с него… вътре в къщата!

— Явно здравата си се натряскал някъде.

— Граф е проклет нацист! След тридесет години той си остава нацист, а вие всички се държите с него така, сякаш е държавен глава.

— Може и да си прав. Граф е важна персона и е под специална протекция.

— На ваше място не бих се хвалил с това.

— Всичко си схванал погрешно, Холкрофт. През юли хиляда деветстотин четиридесет и четвърта година Граф е бил в Германия на място, наречено Волфсшанце. Той е един от тези, които се опитаха да убият Хитлер.

Нямаше я ослепителната слънчева светлина, а през прозореца не се виждаха хора със златист загар, лъскави от плажно масло, които като деца играят по белите пясъци на Копакабана. Лондонските улици бяха на петна от лекия дъжд; духаше силен вятър. Пешеходците притичваха към жп гарите и заведенията или се редяха на опашка за автобус. В Лондон точно в този час англичаните се чувстваха освободени от мрежата на дневната светлина и монотонно скучните задължения, в които тя ги оплиташе. Все пак осигуряването на прехраната не бива да изпълва цялото съществуване. Ноъл не познаваше друг град, който с такова облекчение да изпраща работния ден. По улиците, въпреки дъжда и вятъра, се носеше някакво въодушевление.

Ноъл приближи бюрото, върху което се мъдреше шише със сребрист етикет. Пътуването до Лондон продължи почти петнайсет часа, но сега, когато бе вече тук, не знаеше какво да прави. И в двата самолета мислеше само за това, но събитията в Рио де Жанейро бяха толкова шеметни, а фактите, които научи — толкова противоречиви, че се чувстваше в лабиринт, който го плашеше. Този непознат за него свят се бе оказал изненадващо сложен. А той тепърва навлизаше в него.

Нима Граф бе оцелял съзаклятник? Нима той бе един от „мъжете от Волфсшанце“? Абсурд. Тяхната цел бе Женева — мечтата на Хайнрих Клаузен. Фон Тиболтови бяха свързани с тази мечта. А Граф искаше да унищожи Фон Тиболтови. По негово нареждане се бяха опитали да убият и сина на Хайнрих Клаузен — в една безлюдна обсерватория над Рио и от прозореца на кола нощем. Граф не бе част от Волфсшанце. В това нямаше логика.

Братът и сестрата Карара. Тяхната роля също бе неясна. Какво за бога им пречеше да напуснат Бразилия? Едва ли някой наблюдаваше летищата и пристанищата, за да ги спре да отпътуват. Не че се съмняваше в разказа им, но твърде много на вид дребни въпроси бяха останали без отговор. Колкото и да се опитваше, не можеше да се отърси от усещането, че у Карара нещо го смущава. Но какво точно?