Робърт Лъдлъм - Планът Холкрофт

Ноъл си наля питие и посегна към телефона. Разполагаше с едно име — Джон Тенисън и служебен адрес — „Гардиън“. Редакциите на вестниците не приключват работа в края на работния ден. След няколко минути щеше да провери дали част от информацията на Карара е вярна. Ако за „Гардиън“ работи човек на име Джон Тенисън, щеше да е открил Йохан фон Тиболт.

А следващата стъпка според женевския документ бе чрез Джон Тенисън да се срещне със сестра му, Гретхен Бомънт, съпруга на капитан Бомънт от Кралския флот. Тъй като тя бе най-голямото дете на Вилхелм фон Тиболт, трябваше да разговаря първо с нея.

— Ужасно съжалявам, господин Холкрофт — в слушалката прозвуча учтивият глас на служител от отдел „Новини“ на вестник „Гардиън“, — но ние не даваме адресите и телефонните номера на нашите журналисти.

— Но Джон Тенисън работи при вас.

Това не бе въпрос — служителят вече бе казал, че Тенисън не е в редакцията в Лондон, Холкрофт просто искаше пряко потвърждение.

— Господин Тенисън е един от хората ни, които предават от континента.

— Мога ли да му оставя съобщение? Спешно е!

Мъжът явно се колебаеше.

— Мисля, че това никак няма да е лесно. Господин Тенисън е непрекъснато в движение.

— Мога да сляза долу, да си купя вашия вестник и да видя откъде е изпратил последния си репортаж.

— Разбира се. Само че господин Тенисън не се подписва под статиите, отразяващи ежедневните събития. С неговото име излизат само обзорните материали…

— Ами вие как се свързвате с него, ако се наложи? — прекъсна го Холкрофт, убеден, че служителят се опитва да шикалкави.

Мъжът замълча, после се изкашля, за да прочисти гърлото си. Какво го смущаваше?

— Вижте… има табло за съобщения. Но може да минат няколко дни, преди да успеем да му предадем вашето.

— Но аз нямам на разположение няколко дни. Веднага трябва да го открия.

Последва нова пауза. Ноъл бе започнал да се изнервя от разговора — явно служителят от „Гардиън“ не възнамеряваше да му предложи някакво решение. Реши да опита друг номер.

— Слушайте, може би не бива да го казвам… тъй като въпросът е поверителен… но става дума за пари. Господин Тенисън и цялото му семейство получиха известна сума в наследство.

— Не знаех, че е женен.

— Става дума за неговото семейство — той и двете му сестри? Познавате ли ги? Дали живеят в Лондон? Най-голямата…

— Не зная нищо за частния живот на господин Тенисън, сър. По-добре се обърнете към някой адвокат.

И без да каже каквото и да било повече, онзи затвори.

Озадачен, Ноъл остави слушалката. Защо така решително бяха отказали да му съдействат? Бе дал името си и името на хотела, в който бе отседнал. Като че ли служителят от „Гардиън“ известно време се бе двоумил дали да му помогне или не. А накрая внезапно бе прекъснал разговора, без да му предложи нищо. Всичко това изглеждаше доста странно.

Телефонът иззвъня. Това го изненада още повече — никой не знаеше, че е в този хотел. В имиграционната карта в графата „местообитание в Лондон“ нарочно бе вписал хотел „Дорчестър“, а не „Белгрейв Армс“, в който бе отседнал. Страхуваше се да не го открият, най-вече някой от Рио де Жанейро. Вдигна слушалката, опитвайки се да потисне болката в стомаха си.

— Да?

— Господин Холкрофт, безпокоим ви от рецепцията, сър. Току-що научихме, че не ви е доставена навреме кошницата с плодове, която хотелът подарява на гостите си. Много съжаляваме за това. Ще бъдете ли все още в стаята си след малко, сър?

Господи, помисли си Холкрофт, от него зависеше разпределянето на милиони долари, а този го занимава с някаква кошница с плодове.

— Да, ще бъда.

— Чудесно, сър. Стюардът веднага ще се качи.

Холкрофт остави слушалката, болката полека изчезваше. Погледът му се спря на телефонните указатели на най-долния рафт в шкафчето до леглото. Взе един и отгърна на буквата „Т“. Имаше около петнайсет имена „Тенисън“, нито един „Джон“, но три инициала „Дж“. От тях щеше да започне. Набра първия номер.

— Ало, Джон?

Но мъжът се казваше Джулиън. Другите две „Дж“ бяха жени. Не намери и Хелдън, а Хелън Тенисън. Все пак набра номера, но от централата му казаха, че този телефонен пост е откачен.

Отгърна указателя на буквата „Б“. В Лондон имаше шест „Бомънт“, но пред нито едно от имената не бе вписан морски чин. Реши да ги провери — не губеше нищо. Не бе приключил четвъртия разговор, когато на вратата се почука — сигурно му носеха кошницата. Израз на английско гостоприемство. Изруга, че го прекъсват, затвори телефона, бръкна в джоба си за монети и тръгна към вратата.