Робърт Лъдлъм - Планът Холкрофт

Отвън стояха двама мъже, но никой от тях не носеше стюардска униформа. Бяха с палта, а в ръцете си държаха шапки. По-високият наближаваше петдесетте, лицето му бе доста грубовато, а косата му — сива и права. Другият бе по-млад, може би на годините на Ноъл, с ясни сини очи, къдрава червена коса и малък белег на челото.

— Да?

— Господин Холкрофт?

— Аз съм.

— Ноъл Холкрофт, американски гражданин, паспорт серия Ф, номер 20478…

— Аз съм Ноъл Холкрофт. Не помня номера на паспорта си наизуст.

— Може ли да влезем, моля?

— Не съм съвсем сигурен. Кои сте вие?

И двамата държаха черни идентификационни карти. Показаха му ги, без да бързат.

— Британско военно разузнаване, Пети отдел — каза по-възрастният.

— Служебно задължение, сър. Може ли да влезем вече?

Ноъл кимна несигурно, болката в стомаха му отново се обади. Питър Болдуин, човекът, който му бе наредил да изостави Женева, бе от Пети отдел. А Болдуин бе убит от членове на Волфсшанце, защото се бе намесил. Дали тези агенти знаеха истината за него? Знаеха ли, че Болдуин му се бе обадил? Телефонните номера можеха да се издирят чрез хотелските телефонни централи! Те не можеха да не знаят това!… Тогава Холкрофт си спомни, че Болдуин не му се бе обадил, а го бе търсил лично. Ноъл му бе позвънил.

Не знаете в какво се забърквате. Само аз зная това.

А можеше да се вярва на Болдуин, той не бе казал нищо на никого. Тогава как бяха стигнали до него? Защо Британското разузнаване се интересуваше от американеца Холкрофт? Как бяха разбрали къде да го намерят? Как?

Двамата англичани влязоха. Червенокосият бързо отиде до банята, огледа я, после се запъти към прозореца. По-възрастният му колега бе застанал до бюрото и изучаваше с поглед стените, пода и отворения гардероб.

— Ето че влязохте — каза Ноъл. — Какво ви интересува?

— Тинаму, господин Холкрофт — отвърна сивокосият.

— Кой?

— Ще повторя: Тинаму.

— Какво по дяволите е това?

— Пише го във всяка енциклопедия: Тинаму е бягаща птица, чиято защитна окраска й помага да се слее със заобикалящата я среда, и която се придвижва много бързо от едно място на друго с кратки полети.

— Много обогатихте общата ми култура, но нямам представа какъв е поводът…

— А според нас знаете много добре.

— Грешите. Никога не съм чувал за подобна птица и не виждам защо трябва да знам за нея. Изглежда, имате предвид нещо друго, но аз не се сещам какво може да е то.

— Да — прекъсна го агентът до бюрото, — очевидно не става дума за птица, а за човек, на когото нейното име подхожда.

— Името не ми говори нищо. Това е някаква безсмислица.

— Мога ли да ви дам един съвет? — попита по-възрастният, гласът му бе твърд и рязък.

— Разбира се. Въпреки че сигурно пак нищо няма да разбера.

— Несравнимо по-добре ще е да ни съдействате. Възможно е някой да ви е използвал, макар че, честно казано, се съмняваме в това. Но ако сега ни помогнете, ние сме склонни да допуснем, че са ви подвели.

— Оказах се прав преди малко — каза Холкрофт. — Не ви разбирам.

— Нека изясня някои подробности и тогава може би ще ме разберете. Разпитвате за Джон Тенисън — истинско име Йохан фон Тиболт, имигрирал в Англия преди около шест години, а понастоящем многоезичен кореспондент на „Гардиън“.

— Служителят от „Гардиън“ — прекъсна го Ноъл, — той ви се е обадил или е казал на някой друг да го направи. Затова шикалкавеше, а после затвори. А тази проклета кошница сте измислили, за да сте сигурни, че ще съм в стаята, нали?

— Може ли да ви запитаме защо се опитвате да откриете Джон Тенисън?

— Не.

— И тук, и в Рио де Жанейро споменахте, че са замесени пари…

— Рио!… Господи!

— И че вие сте само посредник — продължи англичанинът. — Точно това е думата, която употребихте.

— Въпросът е поверителен.

— А според нас е международен.

— Боже мой, но защо?

— Защото се опитвате да доставите парична сума. Ако първоначалните правила са спазени, тя би трябвало да е три четвърти от цялостното възнаграждение.

— За какво?

— За политическо убийство.

— Убийство?

— Да. Във всички картотеки в половината цивилизован свят Тинаму има едно-единствено определение: убиец. По-точно главен убиец. А ние имаме много основателни причини да смятаме, че Йохан фон Тиболт, наречен Джон Тенисън, е именно Тинаму.

Ноъл се вцепени. Умът му работеше трескаво. Убиец?! Мили Боже! Това ли се бе опитал да му каже Питър Болдуин — че един от наследниците на парите в Женева е убиец? Само аз знам, никой друг… Това бяха думите на Болдуин.