Робърт Лъдлъм - Планът Холкрофт

Завоите се редяха един след друг, колата поднасяше и Ноъл едва успяваше да я овладее. Ръцете го заболяха от напрежение, потните му длани се плъзгаха по волана. Струваше му се, че всеки момент ще се блъсне в нещо, колата ще избухне и той ще загине в пламъци.

После — не можеше да си спомни след колко време и как точно, се озова на осветения криволичещ път, който завиваше вляво и отвеждаше на изток — пътят към града.

Асфалтът прорязваше гъсти гори и от двете му страни, като стени на голям каньон, се издигаха огромни дървета.

По другото платно срещу него идваха две коли и щом ги видя, му се прииска да извика от облекчение. Наближаваше покрайнините на града. Вече се намираше в предградията. Уличните лампи бяха разположени нагъсто и изведнъж отвсякъде го обградиха коли, които преминаваха, завиваха или му препречваха пътя. Никога не би предположил, че така ще се радва на интензивно улично движение.

Ноъл спря на един червен светофар. Беше му благодарен, че е там и му предлага кратък отдих. Извади цигара от джоба на ризата си. Господи, как му се пушеше!

От лявата му страна спря кола. Той се втренчи в нея с невярващи очи. Мъжът, който седеше до шофьора и когото той виждаше за пръв път, бе свалил надолу прозорчето си и оттам се подаваше дуло на пистолет. Около цевта му се виждаше перфорираният цилиндър на заглушител. Непознатият се прицелваше в него!

Холкрофт се обърна рязко напред, приведе се, сграбчи скоростния лост и натисна педала за газта до краен предел. Чу ужасен изстрел и шум от разбито стъкло зад себе си. Излезе на кръстовището с бясна скорост и няколко клаксона запищяха като луди. Сви на сантиметри пред една приближаваща кола, само секунда преди да се блъсне в нея.

Цигарата бе паднала от устата му и бе прогорила тапицерията на седалката.

Стремглаво се носеше към града.

Телефонната слушалка бе влажна и лъскава от потта на Ноъл.

— Чувате ли какво ви говоря? — изкрещя той.

— Господин Холкрофт, успокойте се, моля ви. — Гласът на аташето от американското посолство бе изпълнен с недоверие. — Ще направим всичко, което е по силите ни. Разполагам с фактите и по най-бързия начин ще започнем дипломатическо разследване. Но по това време ще ми бъде трудно да се свържа с когото и да било — вече минава седем часът.

— Ще ви бъде трудно да се свържете? Вие явно не сте ме чули! Мен едва не ме убиха. Елате да видите колата! Направо й отнесоха стъклата!

— Ще изпратим човек до хотела ви да я откара — каза аташето сухо.

— Ключовете са у мен. Кажете му да се качи в стаята ми, за да ги вземе.

— Добре. Стойте там. Ще ви се обадим.

Аташето затвори. Господи! Гласът му бе като на човек, който разговаря с досаден роднина и е нетърпелив да приключи разговора, за да отиде да обядва.

Ноъл бе изплашен повече отвсякога. Страхът го владееше изцяло; дишаше тежко. Но този противен, всепроникващ страх бе примесен с нещо, което не можеше да разбере. Някаква част от него бе в плен на ярост, която бързо нарастваше. Той й се противеше и се страхуваше от нея, но не можеше да я потисне. Бяха го нападнали и той искаше да отвърне на удара.

Същото бе изпитал и у Граф. Бе му се приискало да го нарече с истинското му име — чудовище, корумпиран лъжец… нацист.

Телефонът иззвъня. Ноъл се обърна рязко, сякаш това бе тревожният сигнал за нова атака. Овладя треперенето си и тръгна към масичката до леглото.

— Сеньор Холкрофт?

Не бе гласът на аташето. Акцентът бе латиноамерикански.

— Какво има?

— Трябва да говоря с вас. Много е важно да говоря с вас веднага.

— Кой се обажда?

— Името ми е Карара. Намирам се във фоайето на хотела ви.

— Карара ли? Някаква жена на име Карара ме е търсила вчера.

— Сестра ми. Сега сме заедно. Трябва да говорим с вас веднага. Може ли да се качим в стаята ви?

— Не! Не искам да се виждам с никого!

В ушите му все още отекваха изстрелите, откъртването на парчета бетон, разбиването на стъкла. Не трябваше да става удобна мишена отново.

— Сеньор, трябва!

— Не искам да говоря с вас! Оставете ме на мира или ще се обадя в полицията.

— Те не могат да ви помогнат. Ние можем. Ние искаме да ви помогнем. Търсите информация за Фон Тиболт. Ние знаем нещо.

Ноъл спонтанно притаи дъх. Втренчи се в слушалката — това бе капан. Човекът от другата страна се опитваше да му направи клопка. Но ако наистина бе така, защо му каза за нея?

— Кой ви изпраща? Кой ви каза да ми се обадите? Граф ли?

— Морис Граф не разговаря с хора като нас. Със сестра ми не заслужаваме дори презрението му.