Робърт Лъдлъм - Планът Холкрофт

Ноъл сграбчи ръкава на протегнатата ръка и го дръпна силно напред. Изви тялото си надясно и блъсна с рамо телохранителя в гърдите. Той се олюля. Ноъл го блъсна още веднъж и го запрати към един старинен стол до стената. Щом тялото се стовари върху крехката мебел, тя изпращя и се разпадна. Нападателят премигваше втрещено.

Холкрофт го погледна. Телохранителят бе огромен, външният му вид всяваше страх. Тялото му приличаше на тялото на стария Граф — грамада от плът, стегната от плътно прилепналото сако.

През отворената врата Холкрофт видя как Граф посяга към телефона. Секретарят, когото той бе нарекъл Вернер, пристъпи тромаво към Ноъл.

— Не ме докосвай — каза Ноъл и пое през големия коридор. Стигна до входната врата. От другата страна на фоайето, до един свод стояха няколко мъже и жени. Никой не понечи да се приближи към него, никой дори не извика. Германците са верни на принципите си, облекчено помисли Холкрофт. Тези лакеи действат само по заповед.

— Правете каквото съм ви наредил — каза Граф спокойно в слушалката, в гласа му нямаше и следа от ярост. Той отново бе генералът, който дава команди на изпълнителен подчинен. — Оставете го да стигне до средата на пътя към портала и включете автоматичното затваряне. Много е важно американецът да си помисли, че ни се е изплъзнал. — Бавно затвори телефона и се обърна към секретаря си:

— Наранен ли е телохранителят?

— Само е зашеметен. Раздвижва се и скоро ще е по-добре.

— Холкрофт е ядосан — размишляваше Граф. — Погълнат е от преживяванията и задачата си, развълнуван е от събитията. Това е добре. Сега трябва да го изплашим, да го накараме да трепери пред неизвестността, пред необратимата жестокост на мига. Кажи на телохранителя да изчака пет минути и да тръгне след него. Не бива да допуска грешки.

— Ще му предам нарежданията. Той е отличен стрелец.

— Добре.

Бившият генерал от Вермахта бавно се приближи до прозореца и примижа срещу последните лъчи на залязващото слънце.

— Нежни думи, любовни думи… после остри истерични упреци. Прегръдка и нож в гърба. Бързата им последователност напълно ще обърка Холкрофт. Той няма да може да прецени кой е негов приятел и кой враг. Единственото, в което ще е сигурен, е това, че трябва да продължава напред. Ще рухне пред очите ни и тогава ще бъде наш.

Ноъл затвори тежката врата, слезе по мраморните стълби и се качи в колата. Включи на задна, зави към пътеката, извеждаща от имението на Граф, натисна педала на газта и потегли към портала.

Занимаваха го няколко неща. Едното бе слънцето, вече залязло зад планината. Сенките на предметите се бяха удължили и изчезнали заедно с угасването на светлината и той трябваше да пусне фаровете. Другото бе, че реакцията на Граф при споменаването на Фон Тиболт означаваше две неща — те са живи и представляват заплаха. Но заплаха за какво? За кого? И къде бяха?

Третото бе по-скоро усещане, отколкото определена мисъл. То го споходи след физическия сблъсък, в който бе участвал. Винаги бе приемал силата и височината си като нещо съвсем естествено. Може би защото беше едър и добре сложен, никога не се бе чувствал предизвикан да доказва силата си, освен когато усъвършенстваше техниката си на спускане със ски или играта си на тенис. Струваше му се ненужно да се бие и избягваше схватките.

Точно затова Ноъл се разсмя, когато вторият му баща го убеждаваше да вземе няколко урока по самоотбрана в неговия клуб. Но Ню Йорк все повече заприличваше на джунгла и синът на Холкрофт трябваше да се научи да се отбранява в нея.

Той премина един курс, но веднага след това забрави всичко, което бе научил. Може би само в подсъзнанието му бе останало нещо. Така смяташе до днес, но сега разбра, че се е подценявал. Спомни си изцъклените очи на телохранителя.

Последната мисъл, която му мина през ума, преди да завие по пътеката надолу, също бе неясна. Той само смътно усещаше, че на седалката до него има някаква промяна. Последните напрегнати събития бяха притъпили необикновения му усет за детайли. И все пак нещо в карираната тапицерия го притесняваше…

Мислите му бяха прекъснати от ужасен кучешки лай. Изведнъж от двете страни на колата към прозорците се нахвърлиха черни овчарки със страшни муцуни. Очите им святкаха от безсилна злоба, челюстите им зееха олигавени, от гърлата им се изтръгваше вой на разярени животни, които са настигнали жертвата си, но не успяват да забият зъбите си в тялото й. Те се бяха изправили по прозорците и дращеха по стъклата — пет, шест, седем — цяла глутница освирепели кучета. Едно от тях скочи на капака и му се озъби от предното стъкло.