Робърт Лъдлъм - Планът Холкрофт

— Ти?

— Приятелите на Тинаму са винаги наблизо.

— Да не би да сте го проследили дотук?

— Той не ме усети. Хайде, обадете се.

Англичанинът продължи напред към служебния вход в дъното на книжарницата. Влезе вътре, вдигна телефонната слушалка и набра номера. От другата страна му отговори секретарят на най-влиятелния човек в Рио:

— Домът на господин Граф. Добър ден.

— Нашият служител в хотела заслужава солиден бакшиш — каза продавачът. — Той се оказа прав. Настоявам за разговор с хер Граф. Казах онова, което се бяхме разбрали и прозвуча много убедително. Убеден съм, че той ще позвъни. А сега ми дайте хер Граф, моля.

— Ще му предам каквото имаш да му съобщиш — каза секретарят.

— Не. Искам лично да му обясня една новина.

— За какво става дума? Знаеш, че хер Граф е страшно зает.

— Да речем, че е свързана с един мой сънародник. Така по-ясно ли е?

— Знаем, че е в Рио — вече се свързахме с него. Трябва да направиш нещо повече, ако искаш да си ни полезен.

— Той е все още тук. В книжарницата. Може би иска да разговаряме.

Продавачът чу как секретарят обяснява на някого:

— Актьорът е, майн хер. Настоява да разговаря с вас. В последния един час всичко вървеше по план, но, изглежда, са възникнали усложнения — неговият сънародник е в книжарницата.

Някой друг взе слушалката:

— Какво има? — беше Морис Граф.

— Искам да знаете, че всичко мина според очакваният ни…

— Да, да, разбирам — прекъсна го Граф. — Справяте се отлично. А какво имате да ни кажете за онзи Engländer 19 19 Англичанин (нем.) — Бел. прев. ? Там ли е още?

— Проследил е американеца дотук. Бил е по петите му. Все още е тук и предполагам, иска да му кажа какво става. Трябва ли да го направя?

— Не — отговори Граф. — Можем да се справим и без чужда намеса. Кажи му, че се страхуваме да не го разпознаят и го съветваме да стои настрана. Кажи му също, че не одобрявам методите му. Можеш да подчертаеш, че си го чул лично от мен.

— Благодаря ви, хер Граф! Ще го направя с удоволствие.

— Знам.

Граф подаде телефонната слушалка на секретаря си.

— Тинаму не бива да допуска това — каза той. — Всичко започва отново.

— Кое, майн хер?

— От самото начало. Чуждата намеса, тайното наблюдаване, съперничеството. След разцеплението всеки подозира всекиго.

— Не ви разбирам.

— Защото не си бил свидетел на всичко това — каза Граф и се облегна назад. — Изпрати втора телеграма на Тинаму. Предай му молбата ни да нареди на своя вълк да се върне в Средиземно море. На много рискове се излага. Не одобряваме това и при тези обстоятелства не поемаме никаква отговорност.

Малко след два часа на следващия ден — цяло денонощие по-късно, след като проведе няколко телефонни разговора, Холкрофт получи съгласието на Граф да го приеме. Нае кола от хотела и се отправи на северозапад. Често спираше, за да погледне в пътната карта, предоставена му от агенцията за коли под наем. Накрая намери имението, зави при железния портал и подкара нагоре по алеята към къщата на хълма.

Пътят го изведе на голям бетонен паркинг с храсти покрая и малки плодни дръвчета от двете страни, към които водеха каменни пътеки.

Продавачът в книжарницата се оказа прав — имението на Граф наистина бе забележително. От него се откриваше великолепна гледка — наоколо се простираха равнини, в далечината чезнеха планински върхове, а на изток синята шир на океана тънеше в мъгла. Къщата бе триетажна, с балкони, надвесени от двете страни на главния вход — масивни двойни врати от импрегниран махагон с големи триъгълни панти от ковано желязо. Ефектът наистина беше алпийски, създаден сякаш от геометричните форми на много къщи в швейцарски стил, които, сбрани в едно, бяха пренесени на тропическата планина…

Ноъл паркира вдясно от предните стъпала и слезе. На паркинга имаше още два автомобила — бяла лимузина мерцедес и червена спортна мазерати. Холкрофт стисна здраво дипломатическото куфарче и камерата си и се заизкачва по мраморните стълби.

— Поласкан съм от интереса към нашето незначително архитектурно постижение — каза Граф. — Предполагам, е съвсем естествено преселниците да пренасят в новата си среда късчета от родината си. Семейството ми е от Шварцвалд… Спомените оттам ме спохождат често.

— Много ви благодаря, че ми позволихте да ви посетя, сър. — Ноъл прибра петте набързо скалъпени скици в куфарчето си и го затвори. — Благодаря ви и от името на моя клиент.