Робърт Лъдлъм - Планът Холкрофт

Холкрофт видя как долу, в подножието на хълма огромната врата започва да се затваря. Той бе включил фаровете и светлината им ясно открои това движение. Беше се образувала малка дъга, която щеше да изчезне при затварянето на вратата. Той натисна силно педала на газта, стисна така здраво волана, че пръстите го заболяха и колата пое с пълна скорост. При каменните колони зави наляво, изплъзвайки се само на сантиметри от желязната врата. Кучето върху капака отхвръкна вляво и изскимтя уплашено.

Мракът се сгъстяваше. Другите кучета спряха пред портала на имението. Вероятно някакъв високочестотен сигнал, недоловим за човешкото ухо, им бе дал тази команда. Облян в пот, Ноъл натискаше педала до край и колата се носеше с голяма скорост по пътя.

Стигна до едно разклонение. Надясно ли трябваше да завие или наляво? Не можеше да си спомни и инстинктивно посегна на седалката за картата.

Ето кое го бе притеснявало — картата не беше там. Докато завиваше наляво, я потърси с ръка по пода. Нямаше я. Някой я бе взел от колата.

На следващата пресечка спря, защото обстановката му бе непозната, а и да бе идвал тук преди, не можеше да се ориентира в тъмното. Най-важно сега бе да се движи нанякъде, следвайки интуицията си. Зави надясно. Караше бързо и очакваше пътят да му е познат, защото предполагаше, че е дошъл от Рио точно по него. Но мракът бе непрогледен и той не можеше да разпознае нищо. Пътят правеше широк десен завой, след което внезапно се изкачваше по стръмен наклон. Той не си спомняше никакъв завой и никакъв наклон. Беше се загубил.

След около стотина метра пак излизаше по равно. Вляво, в подножието на скалисто възвишение, се виждаше обсерватория, около нея имаше паркинг, ограден с висока около метър и половина стена. Покрай стената в кръгли кутии бяха наредени телескопи, които работеха с монети. Холкрофт отби колата и спря. Нямаше други автомобили, но все някой можеше да дойде. Може би ако погледнеше през телескопа, щеше да се ориентира. Той слезе от колата и тръгна към стената.

Долу в далечината се виждаха светлините на града. Между скалата и светлините се чернееше нощта… Но не, не беше напълно тъмно, ивица светлина прорязваше мрака. Дали беше път? Ноъл се приближи към един от телескопите. Пусна монета и надникна през окуляра, като насочваше тръбата към светлата ивица, която бе взел за път. Оказа се прав.

Светлините бяха на разстояние една от друга — това бяха улични лампи. Не знаеше как да се добере дотам, защото пътят излизаше в бразилските гори. Само да можеше да види откъде идва… Но телескопът не можеше да се насочи по-надясно. По дяволите! Сигурно това беше…

Ноъл чу шум от двигател. Идваше откъм хълма, по който той преди малко се бе изкачил. Слава богу! Щеше да спре тази кола, дори ако трябва да застане по средата на пътя. Затича се от стената през бетонната настилка към асфалтовия път. Щом стигна до него, кръвта му се смрази. Колата, която се изкачваше с голяма скорост нагоре към обсерваторията, бе бяла лимузина мерцедес. Същата бе видял да блести на следобедното слънце на един друг хълм. Това бе колата на Граф.

От внезапното спиране гумите изсвистяха. Вратата й се отвори и от нея слезе един мъж. Телохранителят на Граф!

Той посегна към колана си. Холкрофт стоеше като парализиран. Мъжът извади револвер и се прицели в него. Нима това бе възможно? Нима се случваше наистина?

Първият изстрел отекна силно и разцепи тишината така, сякаш земята се разтвори с грохот. Последва втори. На няколко стъпки от Ноъл се вдигна прах от пътя и се разхвърчаха парчета скала. Онова, което парализиращият страх не бе сковал — инстинктите и убедеността, че това не може да му се случи — му заповядваха да бяга и да се спасява. В противен случай щеше да умре! Щяха да го убият до една изоставена обсерватория за туристи край Рио де Жанейро! Това бе безумие!

Въпреки че краката му се подчиняваха трудно, се затича към наетата кола. Ходилата го боляха — мина му през ума, че това е най-странното усещане, което някога е изпитвал. Още два изстрела отекнаха в нощта и откъртиха парчета от настилката до него.

Ноъл се добра до колата, приклекна до вратата и предпазливо посегна към дръжката.

Чу се друг изстрел — още по-оглушителен, придружен от трясъка на разбито стъкло. Куршумът бе пръснал задното стъкло на колата.

Холкрофт имаше една-единствена възможност. Той рязко отвори вратата и скочи вътре. В панически страх включи стартера, двигателят зарева и той натисна педала на газта. Премести скоростния лост и колата се понесе в тъмнината. Изви волана и направи толкова рязък завой, че едва не се блъсна в стената. Пусна фаровете. Замъгленият му поглед едва различаваше пътя надолу и той го следваше инстинктивно.