Робърт Лъдлъм - Планът Холкрофт

После едновременно се случиха две ужасни неща.

Ролс-ройсът се преобърна; през снежното пространство се разнесоха изстрели. Линията на огъня подкоси краката на Яков. Той вече не усещаше никаква болка.

Не усещаше абсолютно нищо, но инстинктивно започна да извива тялото си и да се търкаля. Ръцете му допираха надупчената гума, метал, студени парчета стъкло, после сняг. Експлозията отекна силно — резервоарът на колата му лумна в пламъци. Бен-Гадиз чу някой да казва:

— Мъртви са! Обръщай! Да се махаме оттук!

И колата потегли.

Преди минута Хелдън бе намалила скоростта. Ноъл все още не се появяваше. Къде се бе забавил? Тя отби встрани и зачака. Минаха още две минути и тя не можеше да чака повече.

Обърна обратно и тръгна нагоре по хълма. Натиснала педала на газта докрай, тя измина половин миля, но той все още не се виждаше. Ръцете й се разтрепераха.

Нещо се бе случило! Знаеше го със сигурност, чувстваше го!

Видя колата на Яков! Беше се преобърнала! Цялата в пламъци!

Божичко! Къде бе колата на Ноъл? Къде бе Ноъл? А Яков?

Тя натисна спирачките и с писък излетя навън. Подхлъзна се на заснежения път и падна; без да обръща внимание на раната на крака си, се изправи, затича се и отново закрещя:

— Ноъл! Ноъл!

Сълзите се стичаха по страните й. Тя не можеше да овладее обзелата я истерия.

Тогава отнякъде дочу командата:

— Хелдън! Престани. Насам…

Гласът на Яков! Откъде бе дошъл? Откъде? Тя го чу отново.

— Хелдън! Тук, долу!

Откъм насипа. Затича се към него и в миг светът около нея се сгромоляса. Там бе преобърнатият и димящ ролс-ройс, цялата му броня бе смачкана. В ужаса си видя тялото на Бен-Гадиз близо до колата. И после забеляза струйките кръв, които започваха от пътя и през насипа стигаха до Яков.

Хелдън скочи надолу и се затъркаля през снега и камъните. Тя продължаваше да пищи при мисълта за това, което очакваше да види. Спря се до Бен-Гадиз и погледна през отворения прозорец към любимия си. Той лежеше неподвижно, лицето му бе обляно в кръв.

— Не!… Не!

Яков сграбчи ръката й и я дръпна към себе си. Гласът му едва се чуваше, но командите му бяха ясни.

— Върни се при колата си. На юг от Трево има малко селце, то е на не повече от пет километра оттук. Обади се на Литвак. Пре дю Лак не е толкова далеч… на около 20–22 километра. Той може да намери пилоти, бързи коли. Свържи се с него. Кажи му.

Хелдън не можеше да отмести поглед от Ноъл.

— Той е мъртъв… Мъртъв е!

— Може и да не е. Побързай!

— Не мога. Не мога да го оставя.

Бен-Гадиз насочи пистолета си към него.

— Ако не тръгнеш веднага, ще го застрелям.

Литвак влезе в стаята, в която лежеше Бен-Гадиз, цялата долна част от тялото му бе омотана в бинт. Яков бе вперил поглед през прозореца в заснежените поля и планините отвъд тях. Той продължи да гледа навън и не обърна внимание на лекаря.

— Искаш ли да знаеш истината?

Евреинът бавно обърна главата си.

— Няма смисъл да си затварям очите за нея, нали? Тя така или иначе е изписана на лицето ти.

— Можеше и да е по-зле. Никога няма да ходиш както преди — увреждането е доста сериозно. Но след време ще започнеш да ставаш. Отначало ще си помагаш с патерици, по-късно може би само с бастун.

— Което не е идеалната прогноза за работа като моята.

— Не е. Но умът ти е невредим, а и ръцете ти ще се оправят. Можеш отново да започнеш да свириш.

Яков се усмихна тъжно.

— Не бях толкова добър. Мисълта ми все се отклоняваше от музиката. Не бях такъв професионалист, както в другия си живот.

— Можеш да вложиш мисълта си в нещо друго.

Евреинът се намръщи и погледна през прозореца.

— Първо да разберем какво е останало там.

— Там всичко се променя, Яков. И то много бързо — отвърна лекарят.

— Ами Холкрофт?

— Не знам какво да ти кажа. Бях сигурен, че ще умре, но той оцеля като по чудо. Не че това има голямо значение за него. Той не може да се върне към предишния си живот. В пет-шест страни го издирват за убийство. Смъртната присъда е възобновена навсякъде, законът за самоотбраната е пародия при всички видове престъпления. Навсякъде. Ще го застрелят в мига, в който го видят.

— Те победиха — каза Яков и очите му се напълниха със сълзи. — Sonnenkinder победиха.

— Ще видим — отвърна Литвак, — след като разберем какво е останало там.

Образи. Безформени, размазани, неопределени и безсмислени. Губещи се в мъглата очертания. Съзнаваше, че е жив. Нямаше нито мисъл, нито спомен за преживяното, а само усещането, че съществува. Постепенно безформените образи станаха по-определени, мъглата започна да се прояснява, а нещата да му изглеждат познати. Мисълта щеше да дойде след това; важното бе, че можеше да вижда и да си спомня.