Робърт Лъдлъм - Планът Холкрофт

— Утре същите ли ще бъдат?

— Да. Заповядано им е да карат след теб, докато не ги сменят полицаи от Цюрих. Според мен някъде по пътя колата им ще се повреди, те ще се обадят на шефовете си в Женева и оттам ще им бъде наредено да се връщат. Така заповедта за охраняването ти ще бъде отменена.

— Значи те са само декор.

— Точно така. Всъщност те изпълняват известна функция. Докато са зад теб, ти си в безопасност. Никой нищо няма да се опита да ти направи.

Спускайки се по хълма, Ноъл погледна в огледалото и ги видя, докато натискаше спирачките на един широк полегат завой. По-надолу се появи и колата на Хелдън. След две минути тя щеше да намали и да го изчака, за да се виждат добре и после отново щеше да увеличи скоростта — това също бе част от плана. Преди три минути го бе направила. На всеки пет километра те трябваше да са сигурни, че другият се намира в зрителното му поле.

Искаше да си поговори с нея. Просто един обикновен тих разговор, в който да не се споменават опасности и смърт и да не се обсъждат стратегии, които трябва да бъдат избегнати. Но така можеха да си поговорят само след Цюрих.

Там щеше да има убийство — такова, каквото Холкрофт никога не си бе представял. Защото убиецът щеше да бъде самият той. Никой друг. Той имаше право да го извърши. Щеше да погледне Йохан фон Тиболт в очите и да му каже, че той ще умре.

Твърде много се бе засилил. Ядът му го бе накарал да натисне по-силно педала на газта. Той намали — най-малко сега бе моментът да помага на Фон Тиболт. Бе започнало да вали и полегатият път бе станал хлъзгав.

Яков се ядосваше на лекия сняг не защото затрудняваше шофирането, а защото намаляваше видимостта. Разчитаха единствено на зрителния контакт. За радиопредаватели не можеше да става и дума — щяха лесно да засекат сигналите им. Евреинът протегна ръката си и напипа това, което лежеше на седалката до него и което и Холкрофт имаше до себе си. То също бе част от контрастратегията, и то най-важната.

Експлозиви. Осем на брой. Четири от тях бяха обвити в пластмаса и щяха да избухнат точно три секунди след хвърлянето им, другите бяха противотанкови гранати. Имаше и две оръжия — американски армейски колт и карабина. И двете бяха заредени, със свалени предпазители, готови за стрелба. Всичко това бе купено чрез свръзките на Литвак в Женева, където такива арсенали можеха да се намерят в по-малки количества, отколкото терористите си мислеха, но много повече от това, което швейцарските власти предполагаха.

Бен-Гадиз се загледа през стъклото напред. Ако бяха планирали да го извършат на пътя, то скоро щеше да се случи. Полицейската кола на няколкостотин метра пред него щеше да спре поради авария. Може би киселината щеше да разяде клемите за точно определено време или коагулатор в радиатора щеше да задръсти маркучетата… имаше толкова много начини. Така или иначе полицейската кола щеше да изчезне и да изостави Холкрофт съвсем сам.

Яков се надяваше, че Ноъл е запомнил какво да направи, ако към него се приближи непозната кола. Трябваше да започне да криволичи по пътя, Яков щеше да даде газ и да забие спирачките на своето мазерати на няколко стъпки от колата. После щеше да хвърли експлозивите върху нея, а в ценните секунди до избухването им Холкрофт трябваше да се е отдалечил достатъчно. Ако зарядите бяха дефектни или се появеше някаква засечка, той щеше да използва гранатите.

Това щеше да е достатъчно. Фон Тиболт не би рискувал да изпрати повече от една кола. Някой залутал се по тези пътища шофьор можеше да стане неволен свидетел на инцидента, затова убийците трябваше да са истински професионалисти. Лидерът на Sonnenkinder не бе глупак — ако Холкрофт оцелееше по пътя за Кьониц, щеше да умре в Цюрих.

Точно в това се състоеше грешката на Sonnenkinder, помисли си евреинът със задоволство. Фон Тиболт не знаеше за Яков Бен-Гадиз. Който също не бе глупак и също бе професионалист. Американецът щеше да стигне до Цюрих, където Йохан фон Тиболт и Ерих Кеслер щяха да бъдат убити от изпълнен с гняв човек.

Яков отново изруга. Бе започнало да вали по-силно и снежинките ставаха по-големи. Снеговалежът едва ли щеше да продължи дълго, но в момента това допълнително усложняваше нещата. Не можеше да види полицейската кола! Къде бе изчезнала? Пътят се виеше в остри завои и от него излизаха многобройни отклонения. Полицейската кола я нямаше. Бе я изгубил от погледа си! Как бе могъл, за Бога?

Изведнъж тя се появи и той си отдъхна. Натисна педала на газта, за да се приближи. Не биваше да си позволява да отклонява вниманието си. Не се намираше в Симфоничната зала в Тел Авив. Не биваше да изпуска полицейската кола дори за миг.