Робърт Лъдлъм - Планът Холкрофт

— Спри! — заповяда Бен-Гадиз.

— Какво има? — Яков бе сграбчил Ноъл за рамото, после се хвърли върху него и го събори на земята. — Какво правиш?

— Тихо. Нещо става в къщата. Има хора.

Ноъл започна да се взира през тревата към къщата, която сега бе на не повече от стотина метра. Той не видя фигури в прозорците и не усети никакво раздвижване.

— Нищо не виждам.

— Виж как светлините леко примигват. Пред лампите се движат хора.

Холкрофт видя това, за което Бен-Гадиз му говореше. Наистина имаше сенки, макар движението им да бе слабо доловимо. Не всеки, особено изморен от тичане човек, би ги забелязал, но те бяха там.

— Прав си — прошепна той.

— Ела — каза Яков. — Ще минем през гората и ще се приближим отстрани.

Тръгнаха през гората и излязоха на едно малко игрище за крикет. Вратичките на игрището бяха студени, а острата трева сякаш бе настръхнала в зимната нощ. Зад него светеха прозорците на къщата.

— Ще притичам и ще ти дам сигнал да ме последваш — прошепна Яков. — И запомни — никакъв шум.

Евреинът се спусна през игрището, клекна до един от прозорците и застина там неподвижно. Какво се бе случило?

Защо не му даваше знак?

Холкрофт не можеше да чака повече. Той се надигна и притича през тревата.

Евреинът се обърна и го погледна гневно:

— Връщай се назад! — прошепна той.

— Какви ми ги говориш? Тя е вътре!

Бен-Гадиз хвана Холкрофт за раменете и го блъсна.

— Казах ти назад! Трябва да се махнем оттук…

— Върви по дяволите! — Ноъл замахна силно и се освободи от ръцете му, втурна се към прозореца и погледна вътре.

За миг светът около него рухна. Някаква огромна празнина зейна в съзнанието му. Искаше му се да закрещи, но от устата му не излезе никакъв вик; изпълваше го абсолютен див ужас, който нито можеше да бъде осмислен, нито изразен по някакъв начин.

В слабоосветената стая, извито настрани върху облегалката на кресло, лежеше мъртвото тяло на майка му. Благородното й изразително лице сега бе обляно в кръв, която се спускаше на тънки струйки по набръчканата й кожа.

Ноъл вдигна ръце; мощните вълни на отприщената в него енергия пронизаха цялото му тяло. Въздухът около него сякаш пулсираше. Юмруците му се стрелнаха към стъклата на прозореца.

Но удар не последва. Една ръка го хвана през гърлото, друга затисна устата му, после сякаш две огромни пипала дръпнаха главата му в прахта така, че дишането му едва не секна. Усети същата остра мъчителна болка в гърлото и то отново пламна.

Движеше се нанякъде, без да знае как и защо. През лицето го шибаха клони, две ръце го тласкаха напред в тъмнината. Не можеше да каже колко време продължи това състояние на хаотични възприятия, но накрая пред него се изправи каменна стена. Някой излая в ухото му:

— Стани! Прехвърли се през телта!

Дойде на себе си, когато острите метални върхове раздраха дрехите, ожулиха кожата му и се забиха в тялото му. После някой го повлече по твърда повърхност, докато не се удари в бронята на кола.

Когато се опомни, вече седеше в колата и гледаше навън през предното стъкло. Зазоряваше се.

Седнал неподвижно в креслото и смазан от преживяното, той разтвори писмото от Алтийн и го прочете.

Скъпи мой Ноъл,

Едва ли ще се видим отново, но те умолявам да не скърбиш за мен. Може би по-късно ще имаш време за това, но не сега.

Правя това, което трябва, поради простата причина, че някой трябва да го извърши, а най-подходящият човек съм аз. Дори и да имаше някой друг, не съм сигурна, че щях да отстъпя онова, което се полага на мен.

Няма да кажа нищо за лъжата, с която живях повече от трийсет години — Бен-Гадиз, новият ми приятел, ще ти обясни подробно всичко. Искам само да кажа, че през цялото време аз не съм подозирала за съществуването й, нито -о, всемогъщи Боже, за ужасната роля, която ти е била отредена.

Израснах в друго време, когато дълговете бяха назовавани с истинските им имена, а честта не се смяташе за анахронизъм. Готова съм да платя своя дълг с надеждата да възвърна частица от достойнството си.

Ако не се видим повече, искам да знаеш, че ти донесе много радост в живота ми. Ако някой се нуждае от доказателство, че човек може да бъде по-добър от предците си, трябва да те опознае, за да се увери в това.

Ще завърша с няколко думи за приятелката ти Хелдън. Тя е чудесната дъщеря, която бих искала да имам. Прочетох го в очите й, разбрах го по силния й дух. Познавам я само от няколко часа, но за това кратко време тя ми спаси живота, жертвайки своя. Вярно е, че често осъзнаваме целия си живот в момент на особено проникновение. На нея дължа осъзнаването на много неща, за което съм й благодарна и я обичам.