Робърт Лъдлъм - Планът Холкрофт

— Не ми остави никакъв избор — Яков забеляза страданието му.

— А ти ми даде възможност да избирам. Даде ми пистолета си. Как се казваш?

— Яков.

— Какво е това име?

— Еврейско, както Джейкъб. Бен-Гадиз.

— Бен кой?

— Гадиз.

— Испанско ли е?

— Сефарадско — отговори Яков. Колата профуча през кръстовището надолу по улицата към езерото. — Родителите ми са имигрирали в Краков през първата година на века. — Яков зави вдясно и се озоваха на непознат площад.

— Помислих си, че ти си братът на Кеслер — каза Холкрофт. — Лекарят от Мюнхен.

— Не знам нищо за никакъв лекар.

— Той е някъде тук. Когато отидох в „Д’Акор“, на рецепцията ми дадоха ключа от апартамента на Фон Тиболт, после ме попитаха дали искам да позвънят в стаята на Ханс Кеслер.

— Какво общо имам аз с това?

— Служителят знаеше, че братята Кеслер и Фон Тиболт са вечеряли заедно в апартамента на Йохан. Той бе останал с впечатлението, че Ханс е още там.

— Чакай малко! — прекъсна го Яков. — Брат му набит мъж ли е? Нисък и силен?

— Нямам представа. Възможно е. Кеслер ми бе споменал, че е футболист.

— Мъртъв е. Майка ти ни каза. Фон Тиболт го е убил. Мисля, че е бил ранен от приятеля ти Елис и те са решили, че е рисковано той да продължи с тях.

Ноъл се втренчи в евреина.

— Искаш да кажеш, че той е направил това с Уили? Убил го е и е намушкал с нож цялото му тяло?

— Само предполагам.

— О, Боже!… Кажи ми за майка ми. Къде е тя?

— По-късно.

— Сега!

— Ей там има телефон. Трябва да се обадя в апартамента. Хелдън е там — Бен Гадиз спря до бордюра.

— Казах сега! — Холкрофт насочи пистолета към Яков.

— Ако искаш да ме убиеш — каза Яков, — аз заслужавам да умра, ти също. Бих искал ти да се обадиш, но нямаме време за емоции.

— Имаме колкото време ни е нужно — каза Ноъл. — Срещата в банката може да се отложи.

— Банката? Голямата Женевска банка?

— Да, в девет часа сутринта.

— Боже мой! — Бен Гадиз сграбчи Холкрофт за рамото и заговори съвсем тихо, като човек, който се молеше за нещо много по-ценно от живота си. — Дай шанс на решението на Хар Ша’Алав. Друга такава възможност няма да има. Повярвай ми. Убил съм много хора и нямаше да се поколебая да убия и тебе. Трябва да знаем какво става във всеки един момент. Хелдън може да е научила нещо.

Ноъл отново се вгледа в лицето му.

— Обади се. Кажи й че съм тук и очаквам обяснения и от двама ви.

Те профучаха с бясна скорост покрай портите на имението. От рева на двигателя кучето се събуди, но нито шофьорът, нито мъжът до него обърнаха внимание на сърдития му лай. Пътят извиваше наляво. Колата намали, отби от банкета и плавно спря в шубрака.

— Кучетата улавят шума от рязкото спиране на кола. Декресчендото повече ги затруднява.

— Музикант ли си?

— Бях цигулар.

— Добър ли?

— Свирех в Телавивския симфоничен оркестър.

— Какво те накара…

— Намерих си по-подходяща работа — прекъсна го Бен-Гадиз. — Слизай бързо. Махни си шлифера, вземи само револвера. Затвори вратата, без да вдигаш шум. Къщата остана доста зад нас, но ще я намерим.

Имението бе заградено с дебела тухлена стена с бодлива тел отгоре. Яков се покатери на едно дърво, за да огледа стената и телта.

— Няма алармени сигнализации — каза той. — Дребни животни биха ги задействали твърде често. Но телта е широка около две стъпки. Ще трябва да я прескочим.

Евреинът слезе от дървото, наведе се до стената и сви ръце пред себе си.

— Стъпи тук — нареди той на Ноъл.

Невъзможно бе да се избегне навитата бодлива тел отгоре — всеки сантиметър бе покрит с нея.

С големи усилия Ноъл опря върха на левия си крак на ръба на стената, отблъсна се, прескочи зловещата тел и се спусна на земята. Сакото му бе раздрано, а глезените му силно ожулени, но все пак бе успял да преодолее препятствието. Той се изправи; не обръщаше внимание нито на тежкото си дишане, нито на болката в гърлото и краката. Ако непознатият, който бе говорил с Хелдън, им бе дал вярна информация, Алтийн бе някъде тук, на няколкостотин метра от него.

Върху стената се появи силуетът на евреина, подобен на огромна птица в нощното небе. Той прескочи телта, тялото му се изви и полетя към земята. Превъртя се веднъж като акробат, който знае как да посрещне удара и се изправи до Ноъл. Вдигна ръка и си погледна часовника.

— Наближава шест. Скоро ще съмне. Трябва да побързаме.

Тръгнаха през гората, промушваха се през клоните и преплетените листа. Накрая намериха неасфалтирания път към къщата за приеми. В далечината слабо се виждаха светлините на малките й катедрални прозорци.