Робърт Лъдлъм - Планът Холкрофт

Тя криеше доста рискове, но можеше да ги доведе до желаната цел.

Да се намери списъкът и да се осъществи контрол върху разпределянето на милионите. Да не се изобличава планът, а да се откраднат предвидените за него средства. Да се използва огромното богатство за борба със Sonnenkinder. Навсякъде.

Стратегията не бе обмислена в детайли, защото не разполагаха с достатъчно информация. Но сега Яков знаеше онова, което им бе нужно. От тримата наследници, които щяха да се представят в банката, единият се различаваше от другите двама.

Първоначално Волфсшанце са смятали, че Ноъл Холкрофт е подходящ за главната роля в плана им, но накрая той щеше да се окаже причината за неговия провал.

Фалкенхайм е мъртъв, мислеше си Яков. Лидерите от Хар Ша’Алав също. Не оставаше никой друг освен него и той сам трябваше да вземе решение.

Решението на Хар Ша’Алав.

Осъществимо ли беше то?

Той щеше да узнае отговора в следващите двайсет и четири часа.

Погледът му обходи всеки предмет в стаята. Всичко бе на мястото си, точно така, както го бе заварил и преди. Единствената разлика беше, че сега в куфарчето му имаше единайсет снимки, които бяха началото на края на Волфсшанце. Единайсет страници с имената на най-силните и най-преданите Sonnenkinder по света. Мъже и жени, които трийсет години бяха пазили жива нацистката лъжа.

Никога повече.

Яков вдигна куфарчето си. Предстоеше му отново да сложи нишките върху външната врата и…

Изведнъж някакъв шум отвън прекъсна мислите му и той застина. Някой тичаше по коридора и макар стъпките му да глъхнеха в мокетените пътеки, все пак се чуваха достатъчно ясно. Те приближиха стаята и изведнъж спряха. Последва пауза, а след нея звукът от вкарването на ключ в ключалката. Някой започна яростно да се мъчи да завърти и ключа, и топчестата дръжка, но ключът отвътре пречеше. По вратата, само на сантиметри от Бен-Гадиз, яростно задумка юмрук.

— Фон Тиболт! Отвори!

Това бе американецът. Само след секунди щеше да разбие вратата.

Кеслер допълзя до леглото, хвана се за таблата и изтегли едрото си тяло върху него. От силата, с която Холкрофт го бе блъснал, очилата му изхвърчаха. След няколко минути щеше да стане и да ги потърси, но сега трябваше да анализира положението и да реши какво да предприеме.

Холкрофт щеше да отиде в „Д’Акор“, за да се срещне очи в очи с Йохан — друго в момента не му оставаше. Но Йохан не бе там и съвсем не бе сега моментът американецът да вдига скандали.

Нямаше да се стигне дотам, помисли си Кеслер и се усмихна въпреки тревогите си. Холкрофт просто трябваше да получи достъп до апартамента на Фон Тиболт. Един обикновен хотелски ключ можеше да реши всичките им проблеми. Американецът щеше да отвори вратата на спалнята. Щом я отвореше, щеше да припадне и проблемът изчезваше.

С помощта на противоотрова и ледени компреси щяха да го свестят за срещата в банката; щяха да му дадат най-малко десет обяснения. Трябваше да го оставят да намери ключа от апартамента на Йохан.

Служителите на „Д’Акор“ не биха му го дали по молба на друг гост на хотела. Съвсем друго би било, ако първият заместник-управител им нареди. Фон Тиболт бе негов личен приятел и всичките му желания трябваше да се изпълняват.

Кеслер вдигна слушалката.

Хелдън куцаше из стаята, опитвайки се да преодолее болката в крака си. Тя бе ядосана, че я оставиха тук сама, без никакви задачи, но си даваше сметка, че това бе най-разумното. Евреинът бе почти сигурен, че Ноъл няма да звънне, но те все пак трябваше да предвидят и тази възможност. Според Яков те държаха Холкрофт в изолация и задържаха съобщенията му; и все пак имаше някакъв малък шанс…

Телефонът иззвъня.

На Хелдън й се стори, че пулсът ще да разкъса гърлото й. Тя преглътна и отиде да вдигне слушалката. О, Господи! Дано е Ноъл!

Гласът бе непознат, а човекът не пожела да се представи.

— Госпожа Холкрофт бе закарана в имение на тринайсет километра южно от града. Ще ви кажа как се стига дотам.

Хелдън записа инструкциите му. Накрая непознатият добави:

— На главната порта има охрана. С обучено куче.

Яков не можеше да остави повече Ноъл да блъска и да вика пред вратата. Шумът всеки момент щеше да предизвика нечие любопитство.

Евреинът завъртя ключа и се долепи до стената. Вратата се отвори с трясък и високата фигура на американеца се появи в рамката й. Той нахълта в стаята с ръце пред тялото, сякаш очакваше някой да го нападне.

— Фон Тиболт? Къде си?