Робърт Лъдлъм - Пътят към Омаха

— Какви нации ? — попита Вицепрезидентът с оттенъци на арогантност в гласа. — Това са племена, а не държави.

— Продължавай — прекъсна го Директорът.

— Добре, сигурен съм, че всички си спомняте информацията, която ни даде нашият осведомител във Върховния съд, относно някакво неизвестно, бедно индианско племе , което е внесло петиция в Съда по повод на някакво предполагаемо споразумение с федералното правителство, за което се смята, че се е изгубило или е било откраднато от федералните агенти. Споразумението, ако бъде намерено, разбира се, ще възстанови правата на индианците върху някои от нашите територии, където в момента са разположени жизнено важни военни съоръжения.

— А, да — намеси се Президентът. — Спомних си. Доста се посмяхме по тоя повод.

— Някои бедни хорица правят всичко възможно само и само да си осигурят прехраната! — присъедини се Вицепрезидентът. — Това се казва смешка!

— Нашият адвокат не го намира никак смешно — отбеляза директорът на ЦРУ.

— Така е, сър. Нашият осведомител ни предупреди, че витаят слухове, които може и да са безпочвени, но явно петима или шестима съдии от Върховния съд са били толкова впечатлени от тази декларация, че са разглеждали основанията й по кратката процедура. Някои от тях са на мнение, че искане за изпълнение на изгубеното споразумение от 1878 г., сключено между племето уопотами и Четиринадесетия конгрес, може съвсем официално да бъде предявено към правителството на САЩ.

— Ти чуваш ли се какво говориш , бе — изрева Манджекавало. — Те не могат да го направят!

— Съвършено неприемливо — щракна с челюсти раираният и кисел Държавен секретар. — Тия съдебни кратуни ще окапят след гласуването.

— Не смятам да се стига дотам, Уорън — Президентът бавно поклати глава. — Но схващам какво имаш предвид.

— Освен ако не принудим всеки един от онези пикливи съдии да си подаде оставката — предложи Държавният секретар Уорън Пийс с носов глас и лишена от всякаква добронамереност усмивка.

— Това го забрави — отхвърли предложението плешивият Министър на правосъдието. — Те различават само черно и бяло. Дори и ризите им са такива.

Директорът Манджекавало се вторачи в министъра на правосъдието. — Може би не сте надникнали достатъчно добре в тази ваша торба, пълна с мръсотии, а? За онези съдебни кратуни, както се изрази нашият благороден Държавен секретар. Да не би да сте изпуснал нещо, а?

— Използвах пълния капацитет на фБР — отвърна дебелият министър на правосъдието, намествайки телесата си в тесния стол, като в същото време избърса челото си с омазнена кърпичка. — Не можем да им прикачим нищо интересно. Всички посещават неделното училище откакто са се родили.

— Какво ли пък знаят тези нещастници от фБР? Нали и мен ме проверяваха. Изкараха ме най-големия светец в града, разбираш ли?

— Не ме разбрахте. Дебатите се провеждат в пълна тайна и нито думичка няма да стигне до пресата и обществеността. Тази цензура се налага заради националната сигурност. А що се отнася до вас и до фБР…

— Престанете!

— О, небеса! — възкликна Уошбърн. — Тази прекрасна страна, която ние обичаме, може да изпадне в такава ужасяваща военна ситуация, каквато не сме имали в цялата ни история. И всичко това заради петима или шестима глупаци, които искат да гласуват по съвест. Разбирате ли, ние можем да изчезнем от лицето на Земята.

— О’кей, о’кей, задръж малко тези лиготии — каза Манджекавало, оглеждайки останалите на масата. — Значи разполагаме с известно време, благодарение на това, че дебатите във Върховния съд се водят в пълна тайна. Националната сигурност… пресата… Имаме само пет или шест съдебни кратуни, върху които трябва да поработим. Смятам да направим така, че две или три от тези тиквички да си останат по местата в зеленчуковата градина. И доколкото този вид работа спада към моите лични професионални умения, аз ще се заема с това.

— Ще се наложи да работите бързо, господин директоре — каза очилатият Уошбърн. — Нашият човек ни съобщи, че самият Върховен съдия му е казал, че след четиридесет и осем часа възнамерява да вдигне затъмнението около случая. Според него Върховният съдия Рийбок е казал следното: „Те не са единствената шибана история в този град.“ Това е дословно, господин Президент. Лично аз не употребявам подобен език.

— Похвално, Уошбъм…

— Уошбърн, господине.

— И той също. Хайде на работа, момчета… И вие също, оспожице… Госпожице…