Робърт Лъдлъм - Пътят към Омаха

Малкият запуснат кабинет на последния етаж в правителствената сграда не беше използван от цели шестдесет и четири години и осем месеца. Не че в стените му имаше зазидани някакви мрачни тайни или пък злобни призраци от миналото кръжаха под занемарения таван. Много просто — никой не искаше да го използва. Трябва да бъде изяснено още нещо. Всъщност кабинетът не беше на последния етаж, а над него и дотам се стигаше по тясна дървена стълба.

През летните месеци в кабинета беше много задушно, защото имаше само един малък прозорец. През зимата цареше ужасен студ, защото дървената му черупка не осигуряваше никаква изолация, а прозорецът тракаше непрекъснато и пропускаше всички ветрове, като че ли са си у дома. Накратко, тази таванска антика с оскъдна мебелировка от началото на века, представляваше тукашният Сибир за правителственото учреждение, в чиято сграда се помещаваше. По документи последният наемател, който се е трудил тук, един компрометиран американски индианец, имал наглостта да се научи да чете на английски и да заяви на шефовете си, които от своя страна едва сричали, че някои ограничения, наложени в резерватите на народността навахо, са прекалено жестоки. Казват, че умрял в този тавански кабинет в студения януари на 1927-ма и не бил открит чак до май, когато времето се стоплило и въздухът внезапно засмърдял. Въпросната правителствена служба беше, естествено, Щатското бюро по индианските въпроси.

За настоящия обитател гореописаното не представляваше пречка, а по-скоро стимул. Самотната фигура в банален сив костюм, разположена върху бюрото, което трудно можеше да се нарече така, защото всичките му чекмеджета липсваха, беше генерал Макензи Хоукинс, легенда във военните среди, герой от три войни и два пъти носител на Медала за заслуги на Конгреса. Този огромен мъж със стройна мускулеста фигура, неподхождаща на годините му, със стоманени очи и загоряло, насечено от бръчки лице, отново беше влязъл в схватка. Но сега, за пръв път в живота си, той не воюваше с враговете на любимите му Съединени американски щати, а със самото правителство на Щатите. Заради нещо, което се беше случило преди сто и дванадесет години.

„Не е от значение кога е станало“ — помисли си генералът, обърна се върху въртящия се старомоден стол и се придвижи към близката маса, отрупана с подвързани в кожа счетоводни книги и карти. Това си бяха същите шибани говнари, които го бяха унизили, бяха му свалили униформата и бяха прекратили съществуването му като военен. Същите бяха, проклети да са, без значение дали са облечени в натруфени фракове отпреди стотина години или с префърцунени раирани костюми. Всичките са шибани говнари. И нямаше значение времето, а единствено борбата с тях!

Генералът наведе зеленикавата подвижна лампа от началото на двадесетте години и започна да изучава картата с голяма лупа в дясната ръка. След това се завъртя отново към разпадащото се бюро и препрочете параграфа, който беше подчертал в една от книгите с проядена от времето подвързия. Непрекъснато шаващите му очи внезапно се разшириха и заблестяха от вълнение. Той посегна към единственото средство за комуникация, което имаше на разположение, поради простата причина, че прокарването на телефон би издало недотам легитимното му присъствие в Бюрото. То представляваше малка фуния, прикрепена към тръба. Духна два пъти в нея — сигналът за тревога. Изчака отговор: той дойде по примитивния инструмент след тридесет и осем секунди.

— Мак? — разнесе се дрезгав глас от допотопния уред.

— Хезълтайн, намерих го!

— Духай по-леко в този боклук! Секретарката ми беше тук и сигурно си е помислила, че ченето ми свисти.

— Тя излезе ли?

— Излезе — потвърди Хезълтайн Броукмайкъл, директор на Бюрото по индианските въпроси — Какво има?

— Току-що ти казах. Намерих го!

— Намерил си какво?

— Най-голямата каша, която шибаните говнари някога са забърквали , същите шибани говнари, които ни накараха да ходим цивилни, приятелю!

— О, ще се радвам да пипна тези копелета. Къде е станало и кога?

— В Небраска. Преди сто и дванадесет години.

Тишина. И след това:

— Мак , нас ни е нямало тогава! Даже и тебе!

— Това няма никакво значение, Хезълтайн. Същите конски фъшкии са. Същите копелета, които са направили това с тях, го направиха с мен и теб сто години по-късно.

— С кои „тях“?

— Издънка на мохоките, наречена племето уопотами. Мигрирали са към Небраска в средата на деветнадесети век.