Робърт Лъдлъм - Апокалиптичният часовник

— И предлагаш да се заемем с това сами? Ти си си изгубил ума, Дру.

— Господин посланик, ако в този замък има неща, от които можем да научим нещо — някакви досиета, документи, телефонни номера, имена — не можем да рискуваме да ги унищожат. Не става дума само за Франция, а за цяла Европа и Съединените щати!

— Разбирам, но не можем да предприемем едностранна американска акция в чужда страна!

— Ако Клод Моро беше жив, положението щеше да бъде по-различно — прекъсна го Витковски. — Той щеше да действа под претекста за тайна операция в интерес на Франция.

— Моро не е жив, полковник.

— Разбирам го, сър, но може би има и друг начин — Витковски се обърна към Латъм. — Този Франсоа, с когото говори току-що, ти дължи нещо, нали?

— Остави това, Стан. Не искам да го замесвам.

— Не те разбирам.

— Какво имаш предвид? — Дру погледна изпитателно полковника.

— „Дьозием“ работи със Сервис д’Етранже — това е френската чуждестранна служба, господин посланик. Техните линии на властта често се пресичат, също като нашите ЦРУ и ФБР. Разбирате, нали?

— Продължавайте, полковник.

— Едно объркване в резултат на тези конфликти е и добре дошло, и нежелано за цялата разузнавателна бюрокрация…

— За какво, по дяволите, говориш, Стенли?

— За нещо много просто, момче. Накарай този Франсоа да се обади на някого от Сервис д’Етранже, когото познава достатъчно добре, и да му повтори половината от историята, която ти разказа.

— Коя половина?

— Да разкаже как изведнъж си е спомнил, че Бержерон, когото всички търсят, го е изпратил с някаква стара папка в онзи замък в Лоара. Това е всичко, което трябва да каже.

— Защо да не даде информацията на собствените си хора в „Дьозием“?

— Защото там сега е хаос. Вчера са убили Моро, Бержерон е изчезнал преди няколко часа.

— А после?

— Аз ще се погрижа за останалото — тихо отвърна Витковски.

— Моля? — попита Кортлънд.

— Вижте, сър, винаги има неща, които човек с вашето положение може да отрече, защото не ги е знаел.

— Обяснете ми — прекъсна го посланикът. — Явно през цялото време съм научавал неща, които не е бивало да знам.

— Съвсем безобидно е, сър. Имам приятели, колеги по професия, които заемат най-високи постове в Сервис д’Етранже. Винаги съм бил щедър по отношение на информация.

— Звучи загадъчно, полковник.

— Ако информацията идва от френски разузнавателен източник, аз мога да им я предложа. Французите ще се нахвърлят върху нея и така ще получим подкрепления, които биха могли да ни бъдат от полза.

— Откъде сте толкова сигурен, полковник?

— Ние, от тайните служби, обичаме да разпространяваме митове за това колко сме непобедими. Много ни харесва да представяме изключителни резултати, когато никой не знае, че сме се занимавали с това. Това е мания, господин посланик, която сега може да ни бъде от полза. Нали разбирате, ние движим нещата, а французите обират цялата слава.

— Боя се, че не разбрах и дума от това, което ми казахте.

— Не е необходимо, сър — каза ветеранът от G-2.

— Аз ще дойда с вас — заключи Де Врийс.

— Добре, скъпа — нежно се усмихна Витковски и хвърли поглед към Дру. — Ще прегледаме картите на областта. Сервис д’Етранже разполагат с карти на всеки квадратен метър от Франция, все ще открием някой хълм, от който се вижда замъкът. Ти ще работиш с предавателя.

— Глупости! Искам да бъда с вас.

— Хайде, Карин — каза Латъм. — Ранена си и никакви болкоуспокояващи не могат да те възстановят напълно. На онова място ще ни бъдеш повече в тежест, отколкото в помощ. За мене поне — със сигурност.

— Добре — тихо каза Де Врийс, като гледаше Дру в очите. — Разбирам.

— Благодаря. Между другото, нашият лейтенант също не би ни свършил много работа и ще остане в ариергард. Той е по-зле от теб — не може да стреля.

— Ще стои на предавателя с Карин — добави полковникът. — Ще бъдат координатори, за да не ни се налага постоянно да поддържаме връзка.

— Звучи много покровителствено, Стенли.

— Може и така да е, Карин, но знае ли човек.

Първият главен заместник в Сервис д’Етранже беше амбициозен мъж на четирийсет и една, аналитик, който за късмет познаваше Франсоа. Навремето бе ухажвал жена му Ивон, още преди да се омъжи, и въпреки че стремително се изкачваше по правителствената стълбица, двамата с Франсоа бяха останали приятели и Франсоа знаеше защо. Заместникът непрекъснато се интересуваше от тайнственото бюро „Дьозием“.