Робърт Лъдлъм - Апокалиптичният часовник

— Знам, Дру, всички знаем за това. В еврейските квартали в Париж се чупят витрини и се драска по стените. Този свят става все по-грозен!

— Кога ще свърши това, за Бога! — възкликна Карин.

— Когато ги открием — каза Дру.

Телефонът на старинната масичка иззвъня.

— Да вдигна ли слушалката, сър? — попита полковникът.

— Не, благодаря. Аз ще вдигна.

Кортлънд стана от стола и отиде до масичката.

— Да?… За вас е, Латъм, човек на име Франсоа.

— Не съм очаквал да го чуя отново.

Дру стана и отиде до телефона. Взе слушалката от посланика.

— Франсоа?

— Мосю Латъм, трябва да се видим някъде насаме.

— По този телефон разговаряме съвсем насаме, уверявам те. Това е телефонът на посланика и не се подслушва.

— Разпитват ме, но никой не знае това, което вие знаете.

— Ти се намираше в трудно положение и тъй като ми помогна, ще се прибереш при семейството си.

— Много сме ви благодарни, мосю. Обсъдих всичко с жена си, нищо не скрих от нея, и заедно решихме, че трябва да ви се обадя.

— Какво има?

— Спомняте ли си за онази вечер, когато старият Жодел се самоуби в театъра?

— Никога няма да я забравя — твърдо каза Дру.

— Рано сутринта Бержерон ми заповяда да се явя в офиса му в „Дьозием“. Отидох, но там го нямаше. Със сигурност беше в сградата, защото пазачите саркастично коментираха грубото му поведение спрямо тях. Беше ме страх да си тръгна. Изчаках и той се появи: носеше много стара папка от архива, толкова стара, че вероятно не беше вкарана в компютрите. Отвън беше пожълтяла.

— Какво странно има в това? — попита Латъм.

— В архивите има хиляди папки, мосю, и докато се прехвърлят в компютрите, ще минат години. Както във всички други ведомства, фондовете са ограничени.

— Какво стана по-нататък?

— Жак ме помоли да взема папката и да я отнеса лично в един замък в долината на Лоара. Използвах колата на „Дьозием“, което изключваше възможността полицията да ме спре за превишена скорост. Попитах го толкова ли е важно да отида точно по това време, но той побесня и започна да крещи. Каза, че ние дължим всичко на този човек, че било нашето светилище, нашето убежище…

— Какъв човек, какво място?

— Замъкът се казва „Орлово гнездо“. Човекът е генерал Андре Монлюк — велик френски генерал, почитан от самия Дьо Гол.

— Искаш да кажеш, че Бержерон може да се е скрил там?

— Жак е експерт по разузнаването, знае как да напусне страната, но се нуждае от богати сътрудници. Надявам се, че това може да ви помогне.

— Ще ми помогне, разбира се. Благодаря, Франсоа.

Латъм затвори телефона и се обърна към останалите.

— Току-що научих името на генерала, когото Жодел преследваше и когото наричаше предател. Знам и къде живее, ако е още жив.

— Защо не ни обясниш по-подробно, момче?

— Първо ще направя една уговорка, Стенли. Този човек дълги години се е измъчвал — много повече, отколкото е заслужавал. Бил е момче за това-онова и куриер на Бержерон.

— Кажи ни какво ти каза, Дру.

— Името на генерала е Монлюк, Андре Монлюк.

— Андре — прекъсна го Карин. — Ето откъде идва кодовото име.

— Живее в замъка „Орлово гнездо“ в долината на Лоара. Франсоа предполага, че Бержерон може да се крие там, защото веднъж го е нарекъл убежище. Било е в момент на гняв и страх, когато е поръчал на Франсоа да отнесе там старо досие на Монлюк. Станало е след вечерта, когато Жодел се самоуби в театъра.

— Някой да знае нещо за този Монлюк? — попита полковникът.

— Секретните папки, в които се споменава това име, изчезнаха от архивите на Вашингтон. Но в данните за Жодел се цитира неговото обвинение, в което липсват каквито и да било доказателства. Затова Вашингтон го е смятал за луд. Жодел е твърдял, че френски генерал, участвал в Съпротивата, всъщност е бил предател, който е работил за нацистите. Същият този генерал е заповядал да екзекутират жената и децата на Жодел, а самия Жодел е изпратил в лагер на смъртта.

— Но Жан-Пиер Вилие е оцелял — добави Карин.

— Точно така.

— Мисля, че трябва да отида на тази среща с френския президент — каза Кортлънд. — Дру, напиши ми пълен доклад за всичко. Нека го оставят долу, на бюрото му.

Латъм и Витковски се спогледаха. Полковникът кимна.

— Няма да го направя, сър — каза Латъм.

— Какво?

— Да започнем с това, че нямам време. Със сигурност знаем, че в „Ке д’Орсе“ има неонацисти, вероятно дори сред най-близките хора на президента. Не знаем към кого можем да се обърнем за помощ.