Робърт Лъдлъм - Ашкелон

— Минавало ли ти е през ума, че ако той се сети, че тя е избягала с теб, а той ще го помисли, ще ви преследва и двамата?

— Искрено се съмнявам в това, приятелю. Нашето дете ще умре, опасността от провал за него ще бъде премахната. Една жена може тихо да изостави могъщ политик и това не би било нищо особено. Но когато такъв човек живее двайсет години с дете, което е смятал за свое, а то не е, това би било събитие. По-спокойно ще преживее простичкото изчезване на жена си.

— Добре, щом не искаш да го премахна, какво мога да направя?

— Имам нужда от паспорт за днес, късния следобед. Фалшив паспорт, но не от американски произход.

— Тъй ли? — каза генерал-лейтенантът с приятно затоплен от темата глас. — И за какво?

— Отчасти заради това, което предположи. Той би могъл да ни засече чрез международния компютъризиран трафик, макар че не мисля, че ще го направи. Но главното, защото искам да купя имот. Тъй като не съм неизвестен, не ми е все едно дали името ми ще се появи в пресата. Би било прекалено предизвикателство.

— Явно. Какво имаш предвид?

— Ами прекарал съм няколко години в Аржентина, в международните пазари, и говоря перфектно испански. Така че реших да бъде Аржентина.

— Не е проблем. Имаме дубликати на паспортните машини на двайсет и осем други страни. А аз разполагам с най-добрите графици в света. Измислил ли си име, рождена дата?

— Да. Познавах един мъж, който изчезна като много други в ония времена. Полковник Алехандро Шрайбер-Кортес.

— Кажи го по букви, Нилс.

Ван Ностранд му го каза, добавяйки дата и месторождение по памет — каква ти памет.

— Какво още ти трябва?

— Цвят на очите и косата, и снимка за паспорт, направена през последните пет години.

— Ще ти ги изпратя на ръка до обед… Разбираш ме, генерале, бих могъл да отида до Брус в Държавния департамент, но това наистина не е в сферата на неговото влияние…

— Този задник не би се справил с такова нещо. Все едно да свали най-красивата проститутка в града. А онзи цивилен от ЦРУ ще се провали със снимката!… Искаш ли да дойдеш тук и моите момчета да ти направят нова снимка? Цвят на косата, лещи за очите?

— Прости ми, приятелю, но неведнъж сме разговаряли за тези неща и ти дори ми даде имената на някои от твоите специалисти, помниш ли?

— Да, спомням си? — генералът се засмя. — На твоето място? Тези посещения са изтрити от моята памет.

— Един ще дойде след час. Нарича се Кроу.

— Птицата? Той е магьосник, когато работи с фотоапарата. Кажи му после да си донесе нещата направо при мен и аз ще се погрижа за останалото. Това е най-малкото, което мога да направя, приятелю.

Последното обаждане беше до секретаря на отбраната, един високоинтелигентен, цивилизован мъж, който си беше сбъркал професията. Факт, който беше започнал да осъзнава пет месеца след назначението си. Навремето той беше блестящ ръководител в частния сектор, издигайки се до шеф на трета най-важна корпорация на Америка. Но никак не беше подходящ за съперничещите си, алчни генерали и адмирали на Пентагона. В техния свят, в който неща като печалба и загуба бяха не само безсмислени, но и несъществуващи, той нямаше корени. В установените Дарвинови правила на издигане в бизнеса той беше майстор на спокойния разум, оставяйки томахавките на надарените си подчинени. Но в бруталната конкуренция между военните служби беше на загуба, защото тя нямаше нищо общо с печалбите. Пентагонът беше аплодирал неговото назначение.

— Те искат всичко — беше казал секретарят на своя приятел Ван Ностранд, един неплатен обществен служител с потекло, пари, семейство и ум. — Когато повдигна въпроса за бюджетните ограничения, те ме засипват с хиляди сценарии, половината от които не мога да разбера, заплашвайки с войни и свършек на света, ако не им осигуря това, което искат.

— Трябва да си по-строг с тях, господин секретар. Разбира се, ти си имал работа с ограничени бюджети и в миналото…

— Разбира се, че съм имал — беше казал секретарят, гост на Ван Ностранд за по бренди през онази вечер. — Но главното в тези съкращения беше винаги възможността един или друг от моите ръководители да изгуби положението си, ако моите изисквания не бъдеха осъществени… Не можеш да уволняваш тези кучи синове! Освен това конфликтите не са в моя стил.

— Тогава накарай твоите цивилни помощници да го направят!

— Това ще бъде лудост! Хора като мен идват и си отиват, но бюрокрацията, тези правителствени Г-7-ици или Г-8-ици, или както там им викат, са тук, за да останат. А как ще си позволят те полети с военни самолети до Карибските курорти благодарение на армейски инженери? Не си прави труда да ми отговаряш. Знам си го.