Робърт Лъдлъм - Ашкелон

— Нилс, толкова съжалявам! Господи, това е ужасно!

— Ще си изградим нов живот, моята любима и аз. Аз съм щастлив човек в много отношения и не искам нищо от никого. Делата ми са наред, пътуването ми е осигурено.

— Каква загуба за всички нас.

— Каква печалба за мен, приятелю! Най-голямата ми награда за дългите години, изпълнени със скромни постижения. Сбогом, мой скъпи Хауард.

Ван Ностранд остави слушалката и умът му веднага изтри тъжния образ на отегчителния секретар по отбраната. Остави само факта, че Хауард Девънпорт беше единственият човек, пред когото беше споменал името Хайторн. Щеше да помисли за това по-късно. За момента Ван Ностранд обмисляше решителната битка, смъртта на Тайръл Хайторн. Щеше да бъде жестока и бърза, но хирургически точна, предизвикваща най-силна болка. Първите куршуми щяха да бъдат изстреляни в най-чувствителните органи. После лицето, размазано с пистолет, и накрая нож с дълго острие в лявото око. Щеше да наблюдава всичко това, отмъщавайки за смъртта на своя любовник, падроне. И накрая, отдалеч, щеше да чуе похвалите, въздадени му шепнешком от коридорите на властта… Един истински патриот. По-добър американец никога не е имало. Какво е преживял! С всичките си останали проблеми. Никога не би го направил, ако това нищожество Хайторн не е представлявало сериозна заплаха! Да не се шуми. Не можем да позволим въпроси!

Марс несъмнено би извикал: Защо? Ние използваме за такива убийства клановете! Защо го правиш по този начин?

— Коварството на змията, падроне — несъмнено щеше да му отговори Нептун. — Аз нанасям удара, след което трябва да изчезна в храсталака, за да не бъда видян вече никога. Но трябва да има такива, които са знаели, че змията е съществувала, дори и да е била в образа на светец. Освен това твоите кланове говорят твърде много, преговарят, разсъждават твърде дълго. Най-бързият начин е да се задължат хората от върховете, хората извън подозрение, така че когато умра, да могат да ни оплакват заедно, утвърждавайки смъртта на един светец. Край! Достатъчно!

Оставаше смъртта на Тайръл Хайторн.

— Името му беше Хайторн? — попита Тайръл, изненадан от полупияния пилот, собственик на публичния дом в стария Сан Хуан. — Какво говориш, по дяволите?

— Казвам ви това, което шпионинът ми каза — отговори Алфред Саймън. Той изтрезняваше бавно пред дулата на пистолетите, насочени към главата му… — А и това, което можах да прочета на светлината в кабината на самолета. Името на куртката беше Хайторн.

— Кой е твоят контакт?

— Какъв контакт?

— Кой те нае?

— Откъде да знам, по дяволите?

— Трябвало е да получаваш съобщения, инструкции!

— Правеше го някое от моите момичета. Някой идва да провери стоката, оставя на курвата бележка и й дава няколко долара отгоре. Аз получавам бележката около час по-късно. Обичайно е, и дори не питам за подробности, понеже се отнасям добре с моите момичета, и те ми ги казват.

— Не те разбирам.

— При добра нощ коя от тези курви може да си спомни кой е бил последният, предпоследният, та дори и преди него?

— Тоя е мръднал, капитане — каза Пул.

— Капитан? — пилотът се беше наклонил на дивана. — Ти си бил голяма клечка?

— Достатъчно голяма за теб, малчо… Кое от твоите момичета ти предаде инструкциите за Горда?

— Тази, която работех одеве. Тя е едно ужасно дете, само на седемнайсет…

— Ти, кучи сине! — изрева Пул, забивайки юмрука си в лицето на сводника, като го изпрати обратно върху възглавниците с кървяща уста. — Сестра ми беше на тази възраст и аз разбих на парчета един, който се опитваше да я изнасили!

— Спри се, лейтенант! Нас ни интересува информация, а не моралът.

— Много ме ядосват хора като това нищожество.

— Разбирам те, но точно сега търсим нещо друго… Ти попита дали съм капитан, Саймън, и отговорът е да, капитан съм. Свързан съм също с вашингтонското разузнаване, с върховете. Това отговаря ли на въпроса ти?

— Можеш ли да ме отървеш от тях?

— Можеш ли да ми предложиш нещо, за да ме накараш да опитам?

— Добре… добре. Повечето от моите мисии изпълнявам през нощта и винаги от една и съща писта, между седем и осем часа. Един и същ авиодиспечер ми дава зелена светлина, за да излетя. Никога не се сменя, той винаги е същият.

— Как се казва?

— Те не си казват имената, но той е умен, със силен писклив глас и кашля много. Винаги работи с мен. Дълго време си мислех, че е просто съвпадение, после реших, че е по-добре така.

— Искам да говоря с момичето, което ти даде съобщението за Горда!