Робърт Лъдлъм - Ашкелон

— Човече, ти се шегуваш. Вие ги разгонихте! Те няма да се върнат, докато външната врата не бъде поправена и всичко не започне да изглежда нормално.

— Къде живее тя?

— Къде живее? Къде живеят всички те? Тук някъде. Имат прислужници, които чистят стаите им, перат ги и им готвят хубави гозби. Нека да сме наясно, голяма клечко. Аз също съм бил офицер и знам как да си поддържам хората в добра форма.

— Искаш да кажеш, че ако вратата не бъде сменена…

— Те ще стоят настрана. Ти не би ли постъпил така?

— Ей, човече…

— Не се хаби — каза лейтенантът. — Имаш ли инструменти тук, майсторе на курвите?

— Долу, в килера.

— Ще ида да видя. — Пул изчезна през вратата.

— По колко време дежурят тези авиодиспечери, които се падат от седем до осем?

— Идват в шест и си тръгват в един, което значи, че имаш един час и двайсет минути, за да се добереш до него. Трябват между петнайсет и двайсет и пет минути до летището, ако имаш бърза кола.

— Нямаме кола.

— Моята се дава под наем. Хиляда долара на час.

— Дай ми ключовете — каза Хайторн, — или ще ти направя тунел между ушите.

— С удоволствие — отговори пилотът, пресягайки се към страничната маса и подаде връзка ключове. — Отзад е. Бял кадилак, кабриолет.

— Лейтенант! — извика Хайторн, изскубвайки жицата на единствения телефон в стаята и отстъпвайки към вратата с пистолет в ръка. — Тръгваме!

— По дяволите, човече. Намерих чифт стари врати долу, които бих могъл…

— Оставяй ги и се качвай тук. Трябва да стигнем до летището, а времето ни е по-малко, отколкото ни трябва.

— На твоя страна съм, капитане. — Пул изкачи стълбите. — А какво ще правим с него? — попита лейтенантът, гледайки Саймън.

— О, аз ще си бъда тук — отвърна пилотът. — Къде, по дяволите, да ида?

Авиодиспечерът го нямаше никъде из кулата, макар че другите лесно го разпознаха по описанието на пискливия глас. Името му беше Корнвал и неговите колеги го бяха прикривали със страх през последните четирийсет и пет минути. Толкова важно беше неговото присъствие, че бяха извикали друг диспечер да го замести.

Диспечерът беше намерен в храстите наблизо, с кървавочервено петно в средата на челото. Полицията на летището беше алармирана и разпитът продължи три часа. Отговорите на Тайръл бяха отговори на професионалист, смесица от незнание, невинност и загриженост за един приятел, когото никога не беше виждал.

Освободени, накрая Хайторн и Пул дадоха газ към публичния дом на Стария Хуан.

— Сега ще оправя вратата — каза обърканият сърдит лейтенант, насочвайки се надолу към сутерена, докато изтощеният Хайторн се просна в мекия фотьойл. Собственикът на заведението беше захъркал на дивана. След минута Хайторн също заспа.

Слънцето връхлиташе през прозореца, докато Тайръл и пилотът седяха, търкаха очи и се опитваха да се нагодят към реалността на деня. Сред стаята на един зелен шезлонг лежеше Пул и неговото меко, обаятелно хъркане разкриваше един фин човек, какъвто беше той всъщност. На мястото на разбитата предна врата сега имаше съвсем приемлив заместител. Беше поставил дори летвичката над горния плот.

— Кой, по дяволите, е тоя? — попита преживяващият тежък махмурлук Алфред Саймън.

— Моят военен шарже-д’афер — отговори Хайторн, като се изправи несигурно на крака. — Не прави нищо срещу мен, защото той ще те направи на трески с единия си крак.

— Както се чувствам сега, и Мини Маус би могла да го направи.

— Значи днес няма да летиш.

— О, не, достатъчно си уважавам рефлексите, за да се приближа до самолет.

— Радвам се да го чуя. Уважение към нещо друго явно изобщо не ти е останало.

— Не ми трябват лекции, моряко. Просто трябва да знам, че можеш да ми помогнеш.

— Защо? Човекът беше мъртъв.

— Какво?

— Чу ме. Авиодиспечерът беше застрелян. Куршум в средата на челото.

— Исусе Христе!

— Може би си казал на някого, че сме тръгнали към него?

— Как? Ти изскубна телефона!

— Сигурен съм, че има и други…

— Още един в моята стая на третия етаж, но ако си мислиш, че в моето състояние снощи съм могъл да стигна дотам, тогава явно съм си сбъркал професията. Трябваше да стана актьор. А и защо? Аз искам помощта ти.

— Логиката е на твоя страна… Тогава сигурно сме били проследени дотам. Който и да е бил, е знаел, че сме те намерили, но е знаел и че търсим човек, свързан с тебе.

— Знаеш какво говориш, нали? — студените очи на Саймън бяха вперени в Хайторн. — Ти казваш, че след като аз съм брънка от веригата, бих могъл да бъда следващият. С куршум в моето чело!