Робърт Лъдлъм - Ашкелон

Ван Ностранд щеше да използва първите месеци великолепно, те щяха да му послужат за забрава. Одисеята щеше да започне със смъртта на убиеца на падроне, бившия капитан трети ранг Тайръл Хайторн. Тази вечер.

Денят беше една прелюдия на неговото пътешествие. Хората, на които беше помагал през годините във Вашингтон, сега трябваше да отстъпят на неговите любезни, макар и странни молби. Беше жизнено важно никой от тях да не знае, че другите също му оказват съдействие. Въпреки това, понеже столицата беше място за дезинформация, слухове, заблуди и самоопазване, беше необходимо да съществува една обща нишка в неговите искания. Някаква легенда, която да ги трогне всичките и да ги подбуди към действие. Ако я измислеше добре, те щяха да направят всичко за него. Ван Ностранд дори можеше да си представи думите им.

За тебе ли? Господи, след всичко, което направи за страната, на собствена сметка, това е най-малкото, което бихме могли да направим!

Разбира се всеки щеше да се съгласи, защото самосъхранението беше основният принцип за оцеляване във Вашингтон. Въпросите щяха да угаснат бързо след съобщенията за неговата смърт.

Общата нишка? Неясна, непълна, но сърцераздирателна история, особено за един самоотвержен патриот, който явно има всичко — огромно богатство, влияние, уважение и освен това необикновена скромност. История с дете, може би едно дете щеше да отвори всички врати. Какво дете? Момиче очевидно. Хората навсякъде бяха обикнали онази малка актриса, Анжел, или както там се казваше. Обстоятелствата? Отново сантиментални. Негова дъщеря, откъсната от баща си преди години, следствие на трагични обстоятелства. Събитието? Женитба? Смърт… Смърт това беше трогващият акорд. Ван Ностранд беше готов. Думите щяха да дойдат сами, винаги ставаше така. Марс обичаше да казва на своя Нептун: Мислите ти са като серпентина. Ти мислиш отвъд мислите на другите. Това ми харесва, имам нужда от него.

Аристократът вдигна телефона и набра директния частен неподслушван номер на държавния секретар.

— Да? — каза гласът във Вашингтон.

— Брус, Нилс е. Неприятно ми е да те безпокоя, особено по този телефон, но не съм сигурен къде трябва да се обърна.

— Можеш да звъниш по всяко време, приятелю мой. Ти определено си заслужил това малко удобство в замяна на големите ти заслуги. Какво има?

— Имаш ли на разположение минута-две?

— Да ти кажа истината, току-що изкютах една неприятна среща с филипинския посланик и съм си събул обувките. Какво мога да направя за теб?

— Съвсем лично е, Брус, и, разбира се, поверително.

— Тази линия е подсигурена, знаеш това — прекъсна го държавният секретар.

— Да, знам. Затова я и използвах.

— Давай нататък, приятелю.

— Боже господи, имам нужда от приятел точно сега.

— Аз съм на разположение.

— Никога не съм го споменавал, дори и в частни разговори, но преди години, в Европа, бракът ми се разпадаше. И двамата бяхме виновни. Тя беше една невъздържана германка, а аз един безотговорен съпруг, който ненавиждаше разправиите. Тя си намери по-интересни занимания, а аз се влюбих в една омъжена жена, както и тя в мен. Обстоятелствата й забраняваха да се разведе — съпругът й беше политик, подкрепян от католическата църква, и не би го позволил — но ние вече бяхме създали дете — момиченце. То естествено беше обявено за негово, но той знаеше истината и забрани на жена си изобщо да ме вижда. А аз не трябваше да виждам детето в бъдеще.

— Колко ужасно! Не можеше ли тя да се разбунтува, да разкрие истината?

— Той й каза, че ако го направи, ще убие нея и детето, преди да се провали като политик. При нещастен случай, разбира се.

— Кучият му син!

— О, да, такъв беше и все още е такъв.

— Е? Искаш ли да уредя самолет, който да доведе — секретарят направи пауза — майката и дъщерята и да ги достави тук под дипломатически имунитет? Само кажи, Нилс. Ще го съгласувам с ЦРУ и считай, че е направено.

— Опасявам се, че е твърде късно, Брус. Дъщеря ми е на двадесет и четири години и умира.

— О, господи…!

— Това, което искам и за което те моля, е да ми осигуриш дипломатически полет до Брюксел без имиграционни процедури, без компютъризирано оформяне на паспорта — този човек има очи и уши навсякъде, аз съм му враг. Трябва да стигна до Европа, без никой да знае, че съм там. Трябва да видя нашето дете, преди да си е отишло от нас, а след като това се случи, да изживея с моята любима последните си години, заради времето, което загубихме.