Робърт Лъдлъм - Ашкелон

— O, Angelina — каза Николо меко, акцентирайки на всяка сричка от името. — Una belissima ragazza! 98 98 Едно прекрасно момиче! — Бел. ред.

— Basta, mio Dante. 99 99 Стига, Данте! — Бел. ред.

— Аз бях особено развълнуван от снимките с нейното семейство в магазина за деликатеси в Бруклин. Най-високоплатеният мениджър не би могъл да мечтае за такова представяне.

— Всичко беше наистина случайно, но да се върна към молбата, която бих искала да отправя към вас.

— Разбира се. Гордостта на барона, семейството му, особено чудесния му син. Какво мога да направя?

— Би ли могло да се уреди кратка лична среща между barone-cadetto и президента — само минутка или две, за да мога да изпратя на родителите му снимка от срещата? Това ще донесе толкова щастие на барона. И аз, естествено, бих разказала на моя брат, как сте му приготвили този подарък.

— Мисля, че би могло да се уреди. Въпреки че, съвсем откровено споделям с вас, имаше значителен проблем с чуждите инвестиции.

— О, разбирам това, сеньор. Аз също го прочетох във вестниците! Ето защо казах, кратка и лична. Само Данте Паоло и аз, и само за барона на Равело, без публикации във вестниците и без каквото и да било разгласяване… Естествено, ако това е прекалено трудно, аз оттеглям молбата си и се извинявам, че ви занимавах с нея.

— Контесо — каза Несбит тихо, замислено. — Това ще ми отнеме малко време, но мисля, че мога да го уредя. По-младият сенатор на нашия щат ще ни помогне.

— Не разбирам.

— Той е близък приятел на президента и поощри моята среща с вас. Той също разбира прекалено добре какво биха означавали за щата ни инвестициите на барона и какво бих могъл да направя, ако макар и слабо се противопостави. Да, контесо, мога да уредя това.

— Вие говорите като истински италианец.

— Макиавели има своите постижения.

Хайторн и Пул вървяха внимателно по калдъръмената улица в квартала с най-лоша слава в Сан Хуан. Тук бе спокойно, нямаше заведения за туристи, а само такива, които обслужваха всеотдайно през годината моряците, войниците и местните любители на плътските удоволствия. Само някои от уличните лампи работеха — от пет светеше една, тъй че върху порутените и стари сгради падаха повече мрачни сенки, отколкото светлина. Двамата мъже приближиха къщата на пилота, който беше возил убитите Кук и Ардисон от Горда в Пуерто Рико, внезапно изненадани от силните необуздани гласове, които долитаха в нощта от старата триетажна каменна постройка.

— Тези се готвят да съборят къщата, командире. Какво, по дяволите, става там горе?

— Какво друго, ако не купон, и на нас не ни остава нищо друго, освен да разбием вратата, щом не сме поканени.

— Имаш ли нещо против да свърша тая работа?

— Какво да свършиш?

— Да разбия вратата. Здравият ми крак е много силен в ситуации като тази.

— Нека първо почукаме и да видим какво ще стане.

Тайръл почука. В центъра на вратата имаше правоъгълна издължена шпионка и в нея изплуваха чифт широки гримирани очи, които се взираха в тъмното.

— Казаха ни да дойдем тук — каза Хайторн с приятен глас.

— К’во ти е името?

— Смит и Джонс, ето какво трябваше да кажем.

— Разкарайте се бързо, тъпи чужденци.

— Вярвам, че препатилият ти крак е о’кей, Пул.

— С оръжието готов ли си, Тай?

— Карай, лейтенанте.

— Насам, командире! Оттук. — Пул надъни вратата с левия си крак и тя се пръсна на парчета във всички посоки. Пистолетите и на двамата бяха заредени.

— Никой да не мърда нито инч или ще натисна спусъка! — изкрещя лейтенантът. — По дяволите!

Заплахата не беше нужна. Един от пируващите в паниката си беше паднал върху телефона и правеше невъзможно използването му. Последвалото мълчание беше нарушено от няколко мъже, които си вдигнаха панталоните, пръснати по земята и стълбището. Холът бе изпълнен с мъждукаща слаба светлина, с наслоен дим, повечето от младите и не тъй младите дами стояха с голи гърди, а задниците им бяха увити с ластични ленти, които трябваше да напомнят най-фини бикини. Този професионален елит гледаше необикновено представление — светлокос мъж в преклонна възраст вече се унасяше в селенията на хаоса, забравил света и себе си. Той продължаваше да блъска бедрата си, разгорещен в сношението, върху кушетка с възглавници, разположена в ъгъла, а тъмнокосата му партньорка крещеше неистово, мъчейки се да го накара да се откаже от своите усилия.

— Какво… Какво? Затвори си устата и стой под мен!

— Може би ти ще трябва да спреш двигателя и да ме чуеш, Саймън — каза Хайторн, приближавайки се до кушетката, покрита с крещящо ярко кадифе, в най-тъмния ъгъл на стаята.