Робърт Лъдлъм - Ашкелон

— Точно така.

— Боя се, че не е тук, сър.

— Какво?

— Чартърът му тръгна рано този следобед.

— Той не може да направи това!

— Обстоятелствата сигурно са били необичайни, сър — каза чиновникът, като се облегна напред, очевидно впечатлен от представителя на „тежката артилерия“, запознат отблизо със Савой-груп. — Имахме няколко позвънявания за капитан Хайторн и всичките бяха прехвърляни до шефа на пристанищната поддръжка Мартин Кайн, който получава неговите съобщения.

— Тогава всичко е наред. Ние платихме и на този човек. Само дето името Кайн остана някъде в скоби.

— Не само това, сър — продължи чиновникът, благосклонен към своя нов познат, заможен адвокат яхтсмен, с такива завидни връзки в Лондон. — Капитан Хайторн има придружител — мистър Кук, Джефри Кук, който остави плик в нашия сейф за капитана.

— Кук?… Разбира се, моят човек с парите. Този плик е бил предназначен за мен, млади момко. В него са платежните спецификации за замяната.

— Какво, мистър Гримшоу?

— Ти не купуваш яхта за два милиона долара, ако цената на амортизираната екипировка, която трябва да се замени, надвишава петстотин хиляди.

— Два милиона…?

— Това е само средна по големина яхта, момче. Ако ми дадеш плика, ще офейкам до довечера, после ще хвана първия полет за Пуерто Рико и оттам за Лондон… Между другото, кажи ми твоето име. Един от нашите представители в обединеното сдружение е в борда на Савой-груп — Баском. Със сигурност го познаваш.

— Боя се, че не, сър.

— Добре, той ще узнае кой си ти. Пликът, моля.

— Ами, мистър Гримшоу, нашите инструкции са да го дадем само на капитан Хайторн.

— Да, разбира се, но него го няма, а аз съм тук. И напълно идентифицирах и капитана, и мистър Кук като наши служители, нали?

— Да, разпознахте ги, без съмнение.

— Добре. Ти ще стигнеш далеч с моите приятели в Лондон. Сега позволи ми да поискам твоята визитка, млади човече.

— Всъщност аз нямам визитка… Не е напечатана още.

— Тогава кажи буква по буква името си да го запиша на една регистрационна бланка, която ще привлече вниманието на Баском. — Чиновникът го направи с известна готовност. Непознатият на име Гримшоу го записа и се усмихна. — Някой ден, сине, когато съм отседнал в Савой и ти си управител там, вероятно ще ми изпратиш една дузина бутилки разкошно уиски.

— С удоволствие, сър.

— Пликът моля!

— Заповядайте, мистър Гримшоу!

Гримшоу седеше в стаята си. Ръката му в ръкавица държеше телефонната слушалка.

— Получих всичко, което имат — каза той по линията до Маями. — Всички инструкции, включително три фотографии на Бая. Предполага се, че още не са виждани от никого, тъй като са били запечатани в официален британски плик. Ще ги изгоря и после трябва да се махам оттук. Нямам идея дали Хайторн или Кук от МИ-6 ще се появят скоро, но не мога да стоя повече… Да, разбирам, че в седем и половина самолетите не летят. Какво предлагаш?… Самолет-амфибия, право на юг, на точка Себастиян?… Не, аз ще го намеря. Ще бъда там. Девет часа. Ако закъснея, не се паникьосвайте, ще се добера до там… Има нещо, за което трябва да се погрижа по-напред. Въпрос на връзка. Центърът за съобщения на Хайторн трябва да продължи да работи.

Тайръл стоеше с майор Катерин Нелсън и лейтенант Джаксън Пул в приемната на аеродрума на Сейнт Мартин. Чакаха старши сержант Чарлс О’Брайън, шефът по сигурността на АВАК-II.

Изведнъж сержантът влетя като буря през двойната врата, обърна глава към аеродрума и обяви:

— Оставам на борда, майоре! Никой на този скапан остров не говори английски. Не обичам, когато никой не може да ме разбере.

— Чарли, те са наши съюзници — каза Нелсън. — Патрик е дал разрешение и ще останем тук до края на деня, а може би и през нощта. Остави птичката, никой няма да я пипа.

— Не мога да направя това, Кати… майоре.

— По дяволите, Чарли, отпусни се.

— Не мога и да се отпусна. Тук нещо не ми харесва.

Залез слънце. После мрак. Хайторн разучаваше разпечатките от принтера на преносимия компютър на лейтенант Пул, младшият офицер, застанал до него в хотелската стая.

— Трябва да е един от тези четири острова — каза Тайръл, като държеше лампата над разпечатките.

— Ако бяхме слезли достатъчно ниско, както искаше Кати, щяхме да определим точно кой.

— Но ако го бяхме направили, те щяха да знаят какво правим, разбираш ли?

— Какво от това?… Моят майор е прав, ти си малко глуповат.

— Тя наистина не ме харесва, нали?

— О, по дяволите, не си нейният тип. Тя има характер, който в Луизиана наричаме „характер на вожда“. Още повече, че е офицер.