Робърт Лъдлъм - Ашкелон

— Някой, когото трябва да познавам?

— Засега не. Нямаме никакво намерение да прикриваме името му или да го внедряваме във вашата страна нелегално. Точно обратното. След няколко дни неговото присъствие ще се знае във всички заможни кръгове и ще бъде доста търсен. Обаче той иска няколко дни да се движи свободно и да види старите си приятели.

— Кой, по дяволите, е той, папата ли?

— Не, но домакините от Палм Бийч до Парк авеню ще се отнасят с него точно като с папата.

— Което означава, че никога не съм чувал за него.

— Сигурно не си, но те уверявам, че не е срамно. Естествено, изрядните му документи ще задоволят вашите официални власти във Форд Лодърдейл, които, несъмнено, също никога не са чували за него. Само предпочитаме той да остане на борда, докато стигне частното летище в Уест Палм Бийч, където лимузината му ще го посрещне.

— След като няма значение, какво е името му?

— Данте Паоло, син на барон Равело, Равело е едновременно и второто му име и името на провинцията, в която семейството му се е заселило преди няколко столетия. — Padrone сниши гласа си. — Между нас казано, той има доста големи възможности. Син е на едно от най-заможните, благородни семейства в Италия, баронът на Равело.

— Вероятно е супербогат наследник?

— Повече от това. Техните лозя дават най-хубавото „Гре-ко ди Туфо“, а индустриалните им инвестиции се конкурират с тези на Джовани Анели. Данте Паоло ще проучва потенциални възможности за печалба във вашата страна и ще докладва на баща си. Всичко е напълно законно, трябва да добавя, и ако можем да окажем случайно услуга на италианското семейство, може би по-късно за нас ще се помни с благодарност.

— Ти дори не се нуждаеш от мен за този човек. В търговския департамент ще си скъсат задниците да настаняват такъв пътешественик.

— Разбира се, но да спестиш на това велико nobilta 56 56 Благородие. — Бел. ред. да търси хотел, премахва доста неудобства, не е ли така?… А те винаги узнават на кого дължат това. Така че го правиш за мен, capisci 57 57 Разбираш ли? — Бел. ред. .

— Направено е. Свободно влизане, никакви внезапни проверки по веригата. Какво е точното време на пристигане и какъв е самолетът?

— Седем часа утре сутринта, а самолетът е „Леар“-25.

— Ясно, разбрах… Задръж линията, червеният ми телефон ще изскочи от вилката. Стой там, Карибско. — Минута и четиридесет секунди по-късно агентът на padrone се върна на телефона. — Ти беше прав, току-що научихме новината! АВАК-II от Патрик е бил взривен в Сейнт Мартин с човек от екипажа на борда. Обявена е пълна тревога. Искаш ли да обсъдим ситуацията?

— Нямаме нищо за обсъждане, Скорпион две. Няма ситуация, проблемът изчезна. След това обаждане и мене ме няма. Никакви комуникации. Сбогом.

Хиляда и осемстотин мили на север от укрепения остров един тежко сложен мъж с редееща червеникава коса над подпухналото луничаво лице седеше в канцеларията си в ЦРУ в Ленгли, Вирджиния. Цигарата в устата му беше поръсила с пепел синята полиестерна връзка. Той я изруга. Премести ултрасекретния телефон в метално чекмедже в основата на бюрото. За случайния посетител, дори с внимателен поглед, това въобще не беше чекмедже, а само метална част от бюрото до пода. Той запали отново цигарата си. Животът беше хубав, наистина хубав. Така че кой го е еня!

Тялото беше покрито с чаршаф и откарано с линейка под светлините на мощните прожектори на летището. Хайторн беше идентифицирал това, което беше останало от тялото, като настояваше майор Нелсън и лейтенант Пул да стоят настрани, докато го правеше. Тлеещият търбух на съвършения самолет се беше превърнал в грозен скелет. Металните листове на стените се бяха извили навън и откриваха гръдната кухина на едно грамадно, горящо, обърнато нагоре насекомо с отрязани крайници.

Джаксън Пул плачеше открито, почти паднал на земята, и бълваше всички ругатни, които можеше да измисли. Тайръл клекна до него. Нищо повече не можеше да направи, освен да сложи ръка на рамото на лейтенанта. Думи на един непознат за загинал приятел нямат смисъл. Той погледна нагоре към Катерин Нелсън и видя, че тя стои твърдо, с изопнати черти, но едва сдържа сълзите си. Той бавно освободи рамото на Пул, стана на крака и се приближи до нея.

— Знаеш ли, добре е да се плаче — каза той деликатно, като стоеше пред нея, но не я докосваше. Ръцете му бяха отпуснати отстрани. — Няма нищо в наръчника на офицера, което да го забранява. Ти загуби човек, който ти беше близък.