Робърт Лъдлъм - Ашкелон

— Знам… и двете — каза майорът, преглъщайки сълзите, появили се в очите й, очевидно облекчена. Тя започна да трепери. — Чувствам се толкова безпомощна, толкова неадекватна — добави тя.

— Защо?

— Не съм сигурна. Не съм обучена да посрещам такива ситуации.

— Не, ти си обучена да не се показваш по този начин в присъствието на подчинените си по време на безизходност, а такива моменти преживява всеки. Има разлика.

— Аз… аз никога не съм била в сражение.

— Това е сражение, майор. Може никога повече да не участваш, но сега го видя.

— Видях ли го? О, боже, та аз дори не съм виждала убит… още повече, който ми е бил близък.

— Това не е изискване за обучението на пилотите.

— Аз трябва да съм по-силна, да се чувствам по-силна.

— Тогава ти би била подлец, така също и проклет глупак, а двете правят един отвратителен офицер. Това не е ням филм, Кати, това е реалност. Никой няма доверие на по-висшия офицер, който не изпитва емоции при лична загуба. Знаеш ли защо?

— Нищо не знам точно сега…

— Чарли е мъртъв…

— Чарли е мъртъв заради мен.

— Не, не е така. Той настояваше да остане в самолета.

— Трябваше да му наредя да не остава.

— Ти му нареди майоре, аз чух. Ти спази устава, но той отказа да се подчини на заповедта ти.

— Какво? — каза Нелсън, очите й едва ли виждаха, когато гледаше Хайторн. — Ти се опитваш да ме успокоиш, така ли?

— Само по най-смисления начин, майоре. Ако целта ми е да намаля скръбта ти, сигурно бих те накарал да си изплачеш очите, но аз не направих това. Първо, защото ти би ме презирала за това по-късно, и, второ, защото ти предстои да се срещнеш с американския генерален консул и още някой от неговия състав. Тях ги задържат на вратата, но сега те използват дипломатическите си привилегии и ще им позволят да дойдат тук след пет минути.

— Ти ли ги повика?

— По-добре поплачи, лейди, поплачи за Чарли сега, а после се върни към своя устав. Всичко е наред. Аз съм плакал толкова пъти, а никой не ме е понижил в длъжност за това.

— О, боже, Чарли! — изхлипа Нелсън. Главата й се облегна на гърдите на Хайторн. Той я хвана, ръцете му бяха меки, но силни.

Минаха няколко минути. Сълзите й отстъпиха и Тай повдигна брадичката й нагоре с ненатрапчива ръка.

— Това беше времето, което ти се полагаше. Научил съм се да го преценявам. Изсуши очите си колкото можеш по-добре, но по никакъв начин не мисли, че трябва да криеш това, което чувстваш… Можеш да използваш ръкава на комбинезона ми.

— Какво… за какво говориш?

— Консулът и хората му пристигат с кола. Ще видя Пул. Вече е на крака. Веднага се връщам. — Хайторн беше тръгнал, когато ръката на Нелсън върху рамото му го спря.

— Какво има? — попита той, като се обръщаше.

— Не знам — отвърна тя и поклати глава, докато официалната кола на консула със знаменце препускаше през аеродрума към тях. — Благодаря ти. Време е за правителството — добави тя. — Ще се справя с тях.

— Тогава действай, майоре. Изглеждаш добре. — Тайръл отиде при Джаксън Пул, който държеше решетката на направляващото приспособление за пожарния маркуч на двигателя. На устните му имаше кърпичка. Главата му беше хлътнала между раменете. Лицето му изразяваше ужасна тъга. — Какво правиш, лейтенанте?

Пул изведнъж залитна и сграбчи Хайторн за комбинезона отпред.

— За какво, по дяволите, е всичко това? В дън земя да се продъниш дано! — викаше той. — Ти уби Чарли, ти, мръсник!

— Не, Пул, не съм убил Чарли — каза Тай, като не правеше никакъв опит да попречи на ръцете на лейтенанта. — Други го направиха, не аз.

— Ти нарече моето момче „кабарче в задника“!

— Това няма нищо общо със смъртта му, нито със самолета, вдигнат във въздуха. Ти го знаеш.

— Да, мисля, че знам — каза Пул тихо, като отпусна комбинезона на Хайторн. — Преди ти да дойдеш, бяхме Кати, Сал, Чарли и аз. И всичко си вървеше добре. Сега изгубихме Чарли, Сал изчезна, а Голямата лейди е купчина бейрутски боклук.

— Голямата лейди?

— Нашият АВАК. Защо, по дяволите, влезе в живота ни?

— Не по свой избор, Джаксън. Фактически ти влезе в моя. Аз дори не знаех за твоето съществуване.

— Всичко е толкова забъркано, че не мога да мисля повече. Нека да ти кажа, разбирам нещата по-добре от всеки, когото познавам!

— Разбираш компютрите, лазерните лъчи, кодовете за достъп, бутоните, неща, които останалите от нас не разбират — каза Хайторн остро и бързо. — Но нека аз да ти кажа нещо, лейтенант. Има и друг свят, тук отвън, и ти си нямаш понятие от него. Нарича се човешки фактор и няма нищо общо с твоите машини и електронни измишльотини. Това е нещото, с което хора като мен трябва да се справят ден за ден, в продължение на години. Не са листа от принтера, а мъже и жени, които могат да бъдат наши приятели или могат да искат да ни убият. Опитай се да въведеш такива уравнения в твоята съвършена апаратура!