Робърт Лъдлъм - Ашкелон

— Моля,… per piacere 52 52 Ако обичате. — Бел. ред. , сеньора! — заекна Николо. — Затруднен съм.

— Тогава, както ти бях казала преди, мисли за парите в твоята банкова сметка и прави каквото ти се казва. Аз ще те запозная с много важни американци. Много богати и много влиятелни. Те ще те харесат много.

— Защо ще бъда този, който не съм?

— Защото твоето семейство в Равело инвестира много в едно американско предприятие. Ще обещаеш да направиш дарения за много каузи… музеи, симфонии, благотворителност… дори на определени политици, които желаят да подслонят твоето семейство.

— Ще го направя.

— Да, но само и винаги чрез мен. Представяш ли си, ти можеш един ден да бъдеш поканен в Белия дом и да се срещнеш с президента на САЩ?

— Il presidente? — извика младежът. Очите му бяха широко отворени, а неговата радостна усмивка — искрена. — Всичко е толкова fantastico, аз сънувам, нали?

— Добре обмислена мечта, мое скъпо дете. Утре ще ти купя гардероб, подходящ за един от най-заможните млади мъже на земята. Утре започваме нашето пътешествие към твоята мечта, а тази мечта е и моя.

— Каква е мечтата, сеньора? Какво означава?

— Защо да не ти кажа? Ти не би разбрал по никакъв начин. Когато определени хора шпионират определени хора, те търсят засекретеното, тайното, обърканото. Не това, което е пред очите им.

— Ти си права, Каби, не разбирам.

— Това е съвсем добре — каза Баярат.

Но Николо я разбра съвсем точно, когато жадно се върна към листа пред него. На пристанището това се наричаше estorsione 53 53 Тук — заблуждаване. — Бел. ред. . Вместо да се криеш от някой, който те преследва, изправяш се пред него с леко изменена външност. Обикновено никой не се досеща, че търси именно теб. А някой наистина ги преследваше. Моето време ще дойде, мислеше момчето от пристанището на Портичи, но докато настъпи, ще трябва да вляза в играта на сеньората. Вдъхновено, защото тя убива твърде лесно.

В 6,45 ч вечерта непознатият влезе във фоайето на яхт-клуба на Вирджин Горда. Беше нисък, здраво сложен, оплешивяващ човек, облечен с много добре изгладен бял панталон и моряшки син блейзер, с черни и бели знаци на яхт-асоциацията в Сан Диего върху джоба на гърдите. Една впечатляваща емблема, тясно свързана, както си и беше, с американските купи и непресъхващата слава, която ги придружаваше.

Той вписа името си в регистъра. Ралф В. Гримшоу — адвокат и яхтсмен, Коронадо, Калифорния.

— Ние, разбира се, имаме делови обмен със Сан Диего — каза облеченият в смокинг чиновник зад бюрото, който нервно прелистваше записите си. — Аз съм новак в работата, така че ми отнема време да определя отстъпката.

— Не е важно, млади човече — каза Гримшоу, като се усмихна. — Отстъпката не е от жизнено значение и ако вашият клуб, подобно на нашия, има проблеми в тези трудни времена, защо да не забравим любезността? Ще се радвам да платя пълната цена, всъщност настоявам за това.

— Това е много любезно от ваша страна, сър.

— Ти си британец, нали, приятел?

— Да, сър, изпратен съм от Савой-груп на стаж, нали разбирате.

— Разбирам. Не можахте ли да получите по-добро място от това. Аз притежавам няколко хотела в Южна Калифорния и нека ти кажа: пращат вашите най-добри момчета на най-трудните места да научат колко тежко може да бъде.

— Наистина ли мислите така,сър? На мен ми се струва, че е по-различно.

— Тогава не знаеш как работи управата на един хотел. Ние също поставяме най-перспективните кандидати за работа в най-лошите ситуации, за да видим как ще се справят.

— Дори не съм имал предвид, че…

— Не казвай на шефовете си, че съм ти открил тайната, защото познавам Савой-груп и те ме познават. Просто поддържай амбициите си и набелязвай идващите в града важни особи — „тежката артилерия“, това също е тайна, най-важната.

— Да, сър. Благодаря ви, сър. Колко дълъг ще бъде престоят ви, мистър Гримшоу?

— Къс, много къс. Ден, може би два. Ще прегледам една лодка, която купуваме за клуба, после заминавам за Лондон.

— Да, сър. Момчето ще отнесе багажа ви до стаята, сър — каза чиновникът, като се оглеждаше за пиколото.

— О’кей, сине, ще искам само една нощувка. Останалите ми хора са на път за летището в Пуерто Рико, а от там за Лондон. Само ми дай ключа, сам ще намеря стаята. Всъщност аз бързам.

— Бързате ли, сър?

— Да, трябва да се срещна с нашия оценител край морето и съм закъснял цял час. Мъжът се казва Хайторн. Познаваш ли го?

— Капитан Тайръл Хайторн? — попита младият англичанин, леко изненадан.