Робърт Лъдлъм - Ашкелон

Старата плевня се виждаше, порутен силует на фона на сивото небе, обграден с буйна трева. Сийбанк напусна пътя и се изкачи към нея, лъчът на фенера му сега беше постоянен. Шест минути по-късно той достигна порутените врати, всъщност бяха останали само панти, и се обади.

— Аз съм тук. Къде си?

Отговори му краткото просветване на втория фенер.

— Ела вътре — каза гласът в тъмнината. — Удоволствие е да се срещна с моя старши офицер — в една различна армия, разбира се… Угаси фенера си.

Сийбанк го стори.

— Заедно ли сме служили? Познавам ли те?

— Никога не сме се срещали лично. Би могъл всъщност да си спомниш номера на частта, ранга и дори разположението на бараките — „южния затвор“.

— Затвор, ти си бил затворник! Били сме затворници заедно!

— Това беше отдавна, сенаторе — прекъсна го невидимата фигура. — Или предпочиташ генерале?

— Предпочитам да знам защо изобщо ме извика и защо избра точно това място?

— Не те ли вербуваха точно тук? В тази плевня? Просто си мислех, че това ще ти посочи колко е спешно положението.

— Вербуван?… Ти?… Значи ти си…

— Разбира се, че съм. Защо иначе щеше да си тук? Нека се представя, генерале. Аз съм Скорпион пет, последният от елитните Скорпиони. Останалите двайсет са също толкова важни, но нямат нашата власт.

— Не мога да кажа, че не съм облекчен — ръцете на Сийбанк все още трепереха, тикът на долната му устна не преставаше. — Разбира се, това място оказа едно непосредствено влияние върху мен. Откровено казано, аз си мислех, че ще се срещна с един от нашите… нашите…

— Кажи го, сенаторе, с един от нашите Повелители, нали?

— Да… с Повелител.

— В светлината на необикновените събития през последните два дни аз съм изненадан, че не си се поуспокоил.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами според телефонните кодове Скорпион четири сега е, с всичко произтичащо от това, Скорпион едно, нали така?

— Да, да, предполагам, че е — тикът на Сийбанк се засили.

— Знаеш ли защо?

— Не, наистина, не. — Сенаторът сключи ръце около изключения фенер, за да укроти треперенето.

— Вероятно не би могъл. Ти нямаш достъп до информацията. За щастие, аз имам и съм действал според нея.

— Говориш със заобикалки, войнико. Това не ми харесва!

— Това, което ти харесва, е без значение. Скорпион две и три бяха премахнати. Те се издъниха, не можеха да живеят по текущия сценарий, така че Момиченцето-кръв ги елиминира и това е достатъчно добре за мен.

— Не разбирам. Кое, по дяволите, е Момиченцето-кръв?

— Бих се изненадал, ако знаеше. Ти не знаеш. Ти работиш за Повелителите в друга сфера, много печеливша, но много различна. Това не е по твоята част. Като се има предвид какво си, какво знам че си — не би могъл да го понесеш. Нарича се да нямаш кураж. Ти си фалшив Скорпион и на мен ми беше казано преди години да те наблюдавам… Сега ти си пречка.

— Как смееш? — изрева паникьосаният Сийбанк. — Ти си мой подчинен.

— Съжалявам, не бих могъл дочакам промяната. Не мога да чакам електрониката да прехвърли сигналите и да те подмени. Ако сега можеш да се обадиш на жена си, тя ще ти каже, че днес в осем часа във вашата къща е дошъл телефонен техник, дванайсет минути след като ти тръгна към сенатския офис. Той свърши работата с телефона в твоята бърлога… Виждаш ли, генерале, ние сме близо, твърде близо да поставим тази страна отново там, където беше. Нас ни оголиха, драстично съкратиха военния ни бюджет, обезглавиха персонала ни, военната ни мощ се стопи. Има двайсет хиляди бойни глави из Европа и Азия, насочени към нас, а ние се правим, че те не съществуват!… Е, това ще се промени, когато Момиченцето-кръв осъществи операцията си. Отново ние ще сме на власт, ще управляваме нацията така, както трябва да бъде управлявана! Страната ще бъде парализирана и естествено, както винаги, тя ще се обърне към нас за управление и подкрепа.

— Аз не съм против теб, войнико — успя да каже само треперещият сенатор. — Тези думи биха могли да са и мои, сигурно знаеш това.

— По дяволите, генерале, знам, но това са само думи. Ти говориш само думи, без действия. Твоята страхливост е недостатък, който не можем да си позволим. Ти не би могъл да го понесеш.

— Да понеса какво?

— Убийството на президента. Как ти се струва това?

— Боже мой, това е лудост! — прошепна Пол Сийбанк, ръцете му изведнъж се успокоиха, тикът му намаля от ужас. — Не мога да повярвам на това, което казваш. Кой си ти?

— Да, предполагам, че е време за го разбереш — иззад тухлената стена се появи едноръка фигура. Десният й ръкав беше сгънат в рамото. — Познаваш ли ме, генерале?