Робърт Лъдлъм - Ашкелон

— Ти?…

— Липсата на ръката ми събужда ли някакви спомени? Сигурно ти е било съобщено?

— Не!… Никакви спомени! Не знам за какво говориш.

— Разбира се, че знаеш, генерале, макар че тогава ти изобщо не видя лицето ми — аз бях просто капитан Х за тебе — един много особен капитан Х.

— Не… Не! Ти фантазираш, никога не съм те познавал!

— Както казах, лично не си. Имаш ли представа колко забавно ми беше да седя при твоите безкрайни изказвания в Сената, слушайки твоята така наречена военна експертиза, която беше чиста дивотия, осигурена ти от нашите общи благодетели чрез Скорпион едно? Армията благородно ми изработи протеза, изкуствена дясна ръка, която да запълва ръкава, защото Пентагонът прецени, че моите таланти не изискват ръка, а само ум и малко красноречие, което се допуска при военните.

— Кълна се в Христос, че те познавам само такъв, какъвто си сега, никога преди!

— Нека поразсея малко временната ти амнезия. Спомняш ли си южния военнопленически лагер? Да си чувал, че един неизвестен капитан е организирал сигурно бягство? Едно бягство, което щеше да успее. Но не се осъществи, защото един американски офицер беше подшушнал за него на управата на лагера. Жълтите дойдоха в нашата барака, хванаха дясната ми ръка и я отсякоха с една от техните шибани саби. И на почти перфектен английски преводачът на лагера каза: „Хайде, сега се опитай да избягаш!“

— Аз нямах нищо общо с това.

— Признай си, генерале, прозрачен си ми. Когато бях вербуван, Нептун ми показа документи от Ханой, включително един параграф, който ти никога не си виждал. Нептун ми възложи да те наблюдавам. И да променя телефона ти, ако е необходимо.

— Всичко това е минало! Няма значение!

— А ще повярваш ли, че за мен има? Чакал съм двайсет и пет години, за да ти отмъстя.

Два изстрела проехтяха в старата порутена плевня край Роквил, Мериленд.

И председателят на Обединените началник-щабове се промъкна през високата трева към прикрития си цивилен буик. Ако всичко вървеше според плана, Момиченцето-кръв беше с една стъпка по-близо до целта.

Обърканият и потиснат Хайторн караше колата на Държавния департамент към Маклийн, Вирджиния, опитвайки се да разбере тайната на семейство О’Райън. Той беше пристигнал в къщата на брега малко след 5,30, и до 7,00 беше започнал да мисли, че Патрик Тимоти О’Райън е бил най-мълчаливият ирландец в историята на тази галска раса. В досието на ЦРУ за О’Райън, предадено му час преди да напусне Шенадоа Лодж, Тайръл беше потресен от шокиращата липса на данни за миналото на аналитика. Внезапната промяна на материалното състояние на семейството от скромна къща и средна заплата в ЦРУ към много по-голямо жилище, както и представителна лятна къща на брега, беше твърде глупаво да се обяснява с наследство от някакъв преуспял чичо в Ирландия. Управлението се беше задоволило със законните документи. Не бяха ровили повече. О’Райън е имал по-големи братя в Нюйоркския полицейски департамент. Къде са били те и защо са били пренебрегнати от богатия роднина, който, според госпожа О’Райън, никога не е виждал никое от момчетата?

— Чичо Финид беше светец! — беше извикала през сълзи Мария Сантони О’Райън. — Господ Бог му е казал, че моят Пади е много привързан към Исус! В този час на скръб и тъга вие сте дошли с такива въпроси?

Не е достатъчно ясно, госпожо О’Райън, помисли си Тайръл. Но и вие нямате никакви отговори. Нито тримата синове и двете дъщери, посрещнали го с различна степен на невинен гняв. Имаше нещо гнило, миризмата беше всепоглъщаща, но Хайторн не можа да открие източника й.

Беше близо девет и трийсет, когато сви по частния път, водещ към огромната колониална къща на Ингерсолови в Маклийн, Вирджиния. Дългият полукръгъл паркинг беше изпълнен с тъмни лимузини и скъпи коли — ягуари, мерцедеси, много кадилаци и линкълни. На отделна морава, отляво на къщата, също имаше паркинг, обслужван от служители, които паркираха автомобилите на скърбящите.

Той беше посрещнат на вратата от сина на Дейвид Ингерсол, един приятен младеж, искрен и любезен. С много тъга в очите, мислеше си Тайръл, докато показваше акредитивите си.

— Мисля, че ще е по-добре да намеря партньора на моя баща — каза синът на мъртвия. — Няма да мога много да ви помогна — за каквото и да сте дошли.

Едуард Уайт от „Ингерсол и Уайт“ беше набит, среден на ръст човек с оплешивяващо теме и пронизващи кафяви очи.

— Аз ще се погрижа за това! — каза той любезно, след като проучи документите на Хайторн. — Остани до вратата, Тод. Този джентълмен и аз ще отидем в коридора. — След като стигнаха тесния коридор, Уайт продължи: