Робърт Лъдлъм - Ашкелон

— Защо наистина сте тук, господин Хайторн, и какво знаете?

— Чухте какво казах на партньора на сина ви.

— Пране на пари? Наркокартели?… Стига, сър. Дейвид нямаше нито склонността, нито смелостта да се захване с такива дейности. Въпреки това споменаването на швейцарските сметки не беше съвсем неоснователно.

— Тогава може би ще трябва да попитам какво знаете вие, съдия Ингерсол.

— Това е една зловеща история с елементи на триумф и печал, с определен оттенък на трагедия — атинска по същността си, но без величието на гръцката драма.

— Това е много красиво, но не ми казва нищо.

— Вие ме погледнахте странно вътре — каза Ингерсол, пренебрегвайки забележката на Тайръл. — Не беше само от изненадата, че съм се оказал там. Имаше нещо друго, нали така?

— Напомнихте ми за някого.

— Така си и мислех. Вашето директно появяване тук намирисваше на шокова стратегия — извади субектите от равновесие, докарай ги до паника. Вашата реакция към мен потвърди това.

— Не знам за какво говорите.

— Разбира се, че знаете. Нилс Ван Ностранд, господин Нептун, ако предпочитате… Нашата външна прилика веднага ви порази. Това се изписа на лицето ви, макар че, мога да ви уверя, приликата е само на повърхността. В някои характеристики — ръст, фигура и тен. Мъжете от нашия напреднал век изглеждат еднакво. В случая основното беше облеклото. Вие познавате Ван Ностранд и последното място на земята, където сте очаквали да го срещнете, е тук. Това ми каза много.

— Вие признавате познанството си с Нептун.

— О, това е част от историята — продължи Ингерсол, влизайки под една арка в изпълнената с цветя градина, едно изолирано кътче, далеч от къщата и тълпите. — След като вече бях подредил живота си, Нилс идва в Коста дел Сол няколко пъти. Не знаех кой е той, естествено, но се разбирахме. Той толкова приличаше на всички нас — стари хора с достатъчно пари, за да прелитат от място на място в търсене на удоволствия. Дори го изпратих при моя личен шивач в Лондон.

— Кога научихте, че е Нептун?

— Преди пет години. Започнах да подозирам, че има нещо странно във внезапните му кратки появявания и резки заминавания, в подробностите за семейството му, когато ги обсъждахме, дори в неговото богатство, което беше с неизвестен източник.

— Това, което казвате, е необикновено — прекъсна го Тайръл. — Не познавам много хора от вашата част на града, които да отварят портфейлите си пред съседите.

— Разбира се не, но произходът, общо взето, се знае. Един човек инвестира в нещо или осигурява нещо, което липсва на пазара, запълвайки дупката. Или основава банка в подходящо време, или се занимава с недвижима собственост. Тези са източниците, от които стартират портфейлите, за които говорите. В моя случай, преди моето издигане в съда, аз бях основател и старши партньор на една изключително печеливша правна фирма с офиси във Вашингтон и Ню Йорк. Можех лесно да получа доверието на съда.

— Да, могли сте — каза Хайторн, спомняйки си досието на Дейвид Ингерсол, което включваше точни сведения за бащата. Липсващото беше истинската причина, поради която Ричард Ингерсол си беше подал оставката. Изведнъж Хайторн разбра, че тази липсваща част щеше да се окаже в ръцете му.

— Нептун — каза Ингерсол, сякаш четеше мислите на Тай. Той седна на бялата пейка в далечния край на отдалечената градина. — Това е част от историята, една мръсна част, ненужно брутална. Една нощ на верандата на яхтклуба, срещу огряното от луната Средиземно море, Ван Ностранд, винаги наблюдателен, каза: „Ти намираш нещо странно в мен, нали, господин съдия?“ Аз отговорих, че съм разбрал, че е хомосексуалист, но това не беше нищо ново. В тези среди е пълно с такива. Тогава с най-дяволската тънка усмивка той ми каза: „Аз съм човекът, който разори и управлява бъдещето на сина ти. Аз съм Нептун.“

— Исусе Христе! Той открито го е признал?

— Аз бях шокиран, разбира се, и го попитах защо е пожелал да науча това с толкова късна дата. Какво ли жестоко и перверзно удовлетворение би могъл да получи? Бях на осемдесет и една години и не можех да го предизвикам, още по-малко да го убия. Жена ми беше починала и бях сам, чудейки се всяка нощ, като заспивах, дали ще се събудя на сутринта. „Защо, Нилс?“, попитах го отново аз. „Защо го направи и защо ми го казваш сега?“

— Той отговори ли?

— Да, господин Хайторн, той отговори. Затова се и върнах. Моят син не беше убит от наркоман. Той беше методично унищожаван от хората, които ме разориха и го управляваха, да се изразя с думите на Ван Ностранд. Сега съм на осемдесет и шест и начинът, по който живея, показва, че живея с подарено време, напълно обърквайки докторите. Но един ден няма да се събудя, за да посрещна слънцето, това го приемам. Което не мога да приема е, че ще отнеса в гроба тайната, превърнала един непочтен живот в напълно безчестен. С това предизвиках убийството на сина си.