Робърт Лъдлъм - Ашкелон

— Да ви кажа, че съм потресен от вашето появяване тук, би било твърде меко. Разследване от Държавния департамент, когато бедната душа още не е била… опята в погребалния дом? Как можете?

— Много лесно и много бързо, господин Уайт — отговори Тайръл. — Експедитивността е жизненоважна за нас.

— Но, за бога, защо?

— Защото Дейвид Ингерсол може да е бил действащо лице в операция по пране на пари, включваща и стария Меделин и новия Кали картел. И двата са ръководени от Пуерто Рико.

— Но това е лишено от основание! Ние имаме клиенти в Пуерто Рико, главно клиенти на Дейвид, но никога не е имало нищо нередно. Аз бях негов партньор, щях да знам.

— Може би знаете по-малко, отколкото мислите. Чрез намесата на Държавния департамент научихме, че Дейвид Ингерсол има сметка в долари в Цюрих и Берн, които се измерват с осемцифрено число. Тези суми не са идвали от вашата юридическа фирма. Вие сте богат, но не толкова богат.

— Вие или сте лъжец, или параноик… Нека отидем в кабинета на Дейвид, тук не е мястото за разговор. Елате оттук. — Двамата мъже прекосиха събраните в големия хол опечалени и минаха по друг коридор, където Едуард Уайт отвори една врата. Те влязоха в отрупано с книги студио. Мебелите бяха дървени, тапицирани с тъмнокафява кожа — столове, маси, две кушетки, дори високата облегалка на обърнатия настрани стол до бюрото, отрупано с документи на Дейвид Ингерсол.

— Не ви вярвам нито за миг — каза Уайт, затваряйки вратата.

— Това е разследване, адвокате, просто едно разследване. Ако се съмнявате в думите ми, позвънете в Държавния департамент. Сигурен съм, че знаете към кои хора да се обърнете.

— Арогантен кучи син! Помислете за семейството на Дейвид!

— Аз мисля за няколко чуждестранни сметки, които може да са създадени от един американски граждани, използвал значителното си влияние, за да движи бизнеса на наркомафията.

— Вие всичко ли вършите в това силно подозрително разследване, господин Хайторн? Полицай, съдия и съдебен заседател? Замисляли ли сте се колко е лесно да се създадат „чуждестранни сметки“ на което и да е име, просто като се изпрати подпис?

— Не, не съм, но вие очевидно сте.

— Да, съм, защото съм правил проучване за това, и всеки клиент на нашата фирма е трябвало да има дяволски добро основание за своя подпис, особено след като ни плаща от такава сметка.

— Това е свят, за който аз нищо не знам — излъга Тайръл, — но ако това, което казвате, е вярно, всичко, което трябва да направим, е да пратим по факс подписа на Дейвид Ингерсол до Цюрих и Берн.

— Машинни факсимилета не са приемливи за спектрографска проверка. Учуден съм, че не знаете това.

— Вие сте експерт, не аз. Но ще ви кажа нещо, в което съм експерт — аз съм ужасен наблюдател. Гледам как вашите каубои в лимузини обикалят из града, окъпани в почтеност, докато вие търгувате влиянието си на най-високи цени. И когато пресечете линията, аз съм там, за да ви спипам.

— Това не ми прилича на езика на Държавния департамент. Вие звучите като параноиден отмъстител от комикс и малко се изсилвате. Мисля, че ще направя обаждането, което предложихте…

— Не си прави труда, Едуард — един трети глас в стаята изненада двамата мъже. Изведнъж столът с висок гръб зад бюрото се завъртя, откривайки възрастен човек, слаб, очевидно доста висок, облечен толкова съвършено, толкова модно, че Тайръл настръхна, повярвал за момент на бледата светлина, че вижда Ван Ностранд.

— Името ми е Ричард Ингерсол, господин Хайторн. Бивш асоцииран съдия към Върховния съд. Вярвам, че трябва да поговорим — сами, Едуард, и не в тази стая. Нито в друга стая от тази къща.

— Не разбирам, сър — каза учуденият партньор от „Ингерсол и Уайт“.

— Няма как да можеш, скъпи приятелю. Моля те, дръж снаха ми и внука заети с тези… лимузинни подмазвачи. Господин Хайторн и аз ще се измъкнем навън през кухнята.

— Но съдия Ингерсол…

— Моят син е мъртъв, Едуард, и не мисля, че му пука какво пишат на официалните страници на „Вашингтон Пост“ за неговите оплаквачи, някои от които в юридическото братство са отмъквали несъмнено неговите лични клиенти. — Старият човек се измъкна от стола и заобиколи бюрото. — Освен това вечерта е чудесна за разходка.

Потиснатият Уайт държеше вратата, докато Тайръл последва по-възрастния надолу по коридора, през модерната кухня и навън на заградената морава отзад, където имаше осветен плувен басейн и една малка градина, пред висок няколко метра плет. Бившият асоцииран съдия застана на края на басейна и заговори: