Робърт Лъдлъм - Ашкелон

— Своя дума — каза полковникът. — Не нашата. Ние се опитваме да спечелим война, която губим.

— Вие, копелета! Аз дадох на този пилот обещание…

— Твоето обещание, не нашето. Между другото, как ти е името, капитане?

— Жилет — отговори объркан офицерът от разузнаването. — Реймънд Жилет.

— Отсега го виждам: бръсначът на Жилет прерязва главна транспортна артерия. Имаме големи връзки в рекламата.

Реймънд Жилет, директор на Централното разузнавателно управление, вдигна глава, разкърши врат и отиде до вратата на офиса си. Той щеше да говори лично с всеки човек от комуникационния екип, гледайки го в очите и използвайки жизнения си опит, и да познае, ако някой не беше чист. Дължеше го на мъртвия офицер от ВВС и неговия виетнамски водач отпреди толкова години. Дължеше го на Тайръл Хайторн, на когото беше дал дума само преди минути. Трябваше да направи повече от това, трябваше да изучи всеки мъж и жена, в чиито ръце бе животът на Хайторн. Той отвори вратата и каза на секретарката си:

— Хелън, искам да извикаш целия екип за Момиченцето. Всички да ме чакат в оперативната стая след двайсет минути.

— Да, сър — каза сивокосата жена на средна възраст, като стана и заобиколи бюрото си. — Но първо, аз обещах на госпожа Жилет да я уверя, че сте си взели следобедното хапче. — Секретарката извади таблетка от малка пластмасова кутийка, сипа вода от термоса в една картонена чаша и подаде и двете на нетърпеливия директор на Централното разузнавателно управление. — Госпожа Жилет настоя да ползвате вода от шишето, сър. Дестилирана е.

— Госпожа Жилет може да бъде дяволски досадна, Хелън — каза директорът, лапна хапчето и отпи от водата.

— Тя иска да сте във форма, сър. Освен това настоява, както знаете, да поседите минута-две, за да може да се разтвори. Моля седнете, господин директор.

— Вие двете заговорничите, Хелън, но аз няма да го позволя — каза Жилет усмихвайки се и седна на широкия фотьойл пред бюрото на секретарката си. — Мразя тези проклети неща, карат ме да се чувствам сякаш съм изпил три бърбъна, без да изпитвам удоволствието от тях.

Изведнъж, без някаква причина, Реймънд Жилет се свлече от стола, направи гримаса, задави се, притисна пръсти към лицето си и затихна пред бюрото на секретарката с разтворена уста. Беше мъртъв.

Секретарката се втурна към вратата на офиса, заключи я и се върна към трупа. Тя изтегли тялото далеч от бюрото, към кабинета на директора и го постави на дивана под северния прозорец. Върна се във фоайето, затваряйки вратата на шефа след себе си, и бавно, дишайки тежко, вдигна тайния телефон. Набра номера на офицера на специалния екип по операцията „Момиченцето-кръв“.

— Да? — каза мъжки глас по линията.

— Аз съм Хелън от офиса на директора. Той ми каза да започвате проверка на техниката си веднага след като получите сигнал от капитан Хайторн.

— Знаем това, разбрахме се преди петнайсет минути.

— Мисля, че не е искал да го чакате. Ще бъде зает с конференции през голямата част от следобеда.

— Няма проблеми. Започваме веднага щом дойде сигналът.

— Благодаря — каза Скорпион седемнайсет и затвори телефона.

Беше 4,35 следобед и Андрю Джаксън Пул беше впечатлен, когато седна зад бюрото в Шенадоа Лодж пред техниката, осигурена от Централното разузнавателно управление. Той беше получил двата компонента, за които беше настоявал: двустранна непрехващаема линия до Хайторн, която заобикаляше трафика на ЦРУ и на чийто екран при подслушване се появяваше едно жълто Х. И втори миниатюрен екран, на който трябваше да се появи радарно изображение от работещия транспондер на Хайторн. Персоналът в Ленгли беше възмутен, смятайки, че това е прекалено, но както Тай изясни на директора, може да има и друг О’Райън, независимо дали Жилет го допускаше или не.

— Чуваш ли ме, Тай? — каза Пул, натискайки превключвателя към изолираната линия, която го свързваше с честотата на Хайторн.

— Да, чувам те — отговори Тайръл от колата и гласът му отекна във високоговорителя. — Сами ли сме?

— Напълно — отговори лейтенантът. — На този екран всичко е като по ноти. Ние сме един на един, няма намеса.

— Нещо от болницата?

— Нищо ново. Всичко, което казват, е, че Кати е добре, каквото и, по дяволите, да означава това.

— Това е по-добре, отколкото обратното.

— Човече, ти си един студенокръвен тип.

— Съжалявам, че мислиш така… Според мрежата къде съм?

— О, да, според Ленгли ти си на югоизточен път 270 и приближаваш кръстовище, което пресича 301. Картата-екран казва, че го знае. Има един стар лунапарк вляво от теб, където виенското колело засича и не можеш нищо да спечелиш на стрелбището, защото целите са фиксирани.