Робърт Лъдлъм - Ашкелон

— Тогава напуснете преследването. Аз имам дузина дълбоко законспирирани агенти, по-добри от вас, и мога да ги използвам, без въобще да се усети липсата ви. Направи ми услуга, разкарай се.

— Само в сънищата ти! Мои приятели бяха убити, добри приятели, а единият, който оцеля, може би никога вече няма да може да ходи! Вие и вашите умници бяхте толкова неадекватни, както винаги сте били. Аз слизам надолу и надълбоко и ви съветвам да ме следвате, защото ще ви заведа до Момиченцето-кръв.

— Знаете ли, капитане, вярвам, че това е възможно, защото, както казах, вие сте добре обучен. Колкото до следенето, имате го, защото вашите уреди са на честота с нашите макрокомпютри. Да се върнем към работата, капитане. Както искаха вашите хора чрез Палисър, комуникациите и транспондерът ще бъдат без достъп до външни телефони. Честно казано, смятам, че това е излишно и нашият персонал ще бъде индивидуално и колективно обиден — те са сред най-добрите, които имаме.

— Такъв беше и О’Райън. Казахте ли им за него?

— Разбирам идеята ви — директорът помълча известно време. — Може би ще им кажа, макар да нямаме конкретно доказателство, че ни е предал.

— Следствие ли водим, господин директор? Той беше там и тя беше там. Единият оцеля, другият не можа. Да не са се променили правилата?

— Не, не, не са. Съвпадението рядко е фактор. Може би ще им обясня, че има доказателство за внедрен агент в тази операция. Това може да е достатъчно. Недоверието е много лошо за вътрешния морал, а всички тези хора са изключителни. Ще трябва да помисля за това.

— Не мислете. Кажете им за О’Райън! Какво друго, по дяволите, ви е нужно? Защо, когато има хиляди километри брегова линия, той се е оказал на няколко метра от нея, преди да бъде премахнат?

— Това не е убедително, господин Хайторн.

— Нито пък убийството на жена ми беше убедително, господин директор. Но вие знаете и аз знам какво я уби! Нямаме нужда да мислим, ние знаем. Не сте ли го проумели? Защото, ако не сте, мястото ви не е на този стол.

— Това беше преди години, млади човече, но където съм сега, трябва да направя и друго — не толкова от вяра, а заради практичността. Има много неща, които бих искал да променя тук, но не мога да го направя, понеже съм във властта. Имало е достатъчно такива неща. Въпреки това ние с вас сега работим от една и съща страна.

— Не, господин директор, аз работя от своята страна, с определена степен здрав разум, ако това е някакво успокоение. Но не съм на вашата страна. Да повторя, на вас, копелета, не дължа нищо, а вие ми дължите това, което никога не бихте могли да ми върнете! — От гняв кръвта се качи в главата му, Хайторн затръшна телефона, а слушалката се строши от удара.

Реймънд Жилет, директорът на Централното разузнавателно управление, се облегна на бюрото и замасажира с пръсти острата болка в главата си. Смущаващо, споменът за Сайгон се беше върнал при него, изпълвайки го с гняв и тъга, и той не знаеше защо. После изведнъж разбра — причината беше Тайръл Хайторн, морският офицер от запаса. Приликата със Сайгон беше болезнено остра.

Във Виетнам един офицер от военновъздушните сили, възпитаник на Военновъздушната академия, бил улучен заедно с екипажа си и те скочили с парашути от горящия самолет близо до границата с Камбоджа, на по-малко от пет мили от замаскираните криволичещи снабдителни пътища на Хошимин. Как беше оцелял човекът през джунглите и блатата, избягвайки виетнамците, само един господ знаеше, но той беше успял… Беше си проправял път през реки и гори, ял горски ягоди и корени, докато стигне на приятелска територия. А разказът, който донесе на разузнаването, беше невероятен.

Видял един скрит огромен комплекс с размерите на двайсет футболни игрища, изкопан под планините, в който стотици танкове, цистерни и бойни машини изчезваха през дневните часове, само за да продължат отново на юг през нощта. Според младия офицер това било също и склад за амуниции, защото той виждал да влизат пълни военни камиони, а после да излизат празни.

Видения от Втората световна война, германската ракетна база Пенемюнде, изпълваха въображението на разпитващия офицер от разузнаването, който сега седеше на бюрото си като директор на ЦРУ. Да се бомбардира, да се разруши напълно и да се закрие такъв стратегически комплекс щеше да бъде не само огромна победа, но също значителен и необходим психологически тласък за военната машина, която се задъхваше от постоянството на един враг, който нито искаше, нито броеше телата на своите.